Кенджи кимва много бавно, придобил леко сериозно изражение.
— Права си. Извинявай. Разбирам.
— Благодаря ти.
— Адам завижда заради любовта ни.
— Просто отивай да ядеш! — Избутвам го силно, едва сдържайки ядосания си смях.
Кенджи е един от малкото хора тук — след Адам, разбира се, — който не се бои да ме докосне. Истината е, че никой няма причина да се страхува, когато съм облечена в униформата си, но обикновено на масата свалям ръкавиците си, а и репутацията ми ме предхожда. Хората странят от мен. Но въпреки че веднъж нападнах Кенджи неволно, той не се страхува от мен. Струва ми се, че ще е нужна астрономически голяма доза от нещо ужасяващо, за да се уплаши.
Възхищавам му се за това.
Адам е мълчалив. Но и едно "здравей" ми стига, вече виждам, че ъгълчето на устните му е вирнато нагоре, че стойката му е някак по-изправена, по-стегната, по-напрегната. Може и да не знам много за света, но знам как да прочета книгата, написана в очите му.
В погледа му.
Откривам в него тежест, която ме тревожи, но и същата онази нежност, същите онези силни чувства, заради които едва се сдържам да не се хвърля в обятията му. Наблюдавам го как върши най-елементарните неща — пристъпва от крак на крак, взима поднос, кимва за поздрав към някого, — стига ми просто да проследя движението на тялото му във въздуха край нас. Моментите ми с него са толкова малобройни, че гърдите ми винаги са стегнати, а сърцето ми бие спазматично. Вечно събужда у мен желание да захвърля всички задръжки.
Никога не пуска ръката ми.
Не искам никога да го губя от погледа си.
— Добре ли си? — питам го, все още притеснена заради предишната нощ.
Той кимва. Опитва да се усмихне, но личи, че му е трудно.
— Да. И… — Прокашля се. Вдишва дълбоко. Извръща поглед. — Да, извинявай за снощи. Май се бях… понаплашил.
— Но за какво?
Той гледа през рамото ми. Свъсва вежди.
— Адам…?
— Да?
— Защо си бил наплашен?
Очите му отново срещат моите. Облещени са. Кръгли.
— Какво? За нищо.
— Не разби…
— Какво се туткате толкова бе, хора?
Завъртам се. Кенджи стои точно зад мен с толкова претрупан поднос, че се чудя как никой не е възразил. Явно е убедил готвачите да му сипват повече.
— Е? — Кенджи ни зяпа невъзмутимо в очакване на отговор. Накрая килва глава назад в жест, казващ "елате с мен", и тръгва нанякъде.
Адам издишва, а изражението му е толкова отнесено, че решавам да оставя снощната тема за друг път. Скоро. Ще я обсъдим скоро. Сигурна съм, че не е нищо сериозно. Абсолютно нищо сериозно.
Скоро ще поговорим и всичко ще се нареди.
Пета глава
Кенджи ни чака на една празна маса.
В началото Джеймс се хранеше с нас, но след като се сприятели с шепата малчугани от Пункт Омега, предпочита да седи при тях. Май от трима ни той е най-доволен, че е тук — и се радвам да го виждам щастлив, но да си призная, компанията му ми липсва. Страх ме е обаче да го спомена, понякога не съм сигурна дали искам да знам защо вече страни от Адам, когато аз съм наблизо.
Адам сяда на пейката, а аз се плъзвам до него. Кенджи се настанява пред нас. С Адам крием сплетените си ръце под масата и си позволявам да се насладя на простичкото удоволствие от близостта му. Още съм с ръкавици, но ми е достатъчно да го чувствам до себе си, в стомаха ми разцъфват цветя и кадифените им листенца гъделичкат всеки сантиметър от нервната ми система. Невероятно е какъв ефект има върху мен, как ме кара да се чувствам, какви мисли поражда в ума ми. Все едно са ми били изпълнени 3 желания: да докосвам, да вкусвам, да чувствам. Усещането е безкрайно странно. Шантаво, щастливо стечение на невероятни неща, увито в подаръчна хартия, завързано с панделка, скътано в сърцето ми.
Адам застава така, че цялото му бедро да е опряно в моето.
Вдигам поглед и ме посреща усмивката му, тайна, мъничка усмивка, която казва толкова много, все неща, неподходящи за маса. Подканям се да поема дъх и потискам усмивката си. Насочвам вниманието си към храната. Надявам се, че не съм се изчервила.
Адам се привежда към ухото ми. Усещам нежната ласка на дъха му, преди да е проговорил.