Дочувам усмивката му в мрака.
— Къде е лицето ти? Имам чувството, че говоря с призрак.
— Тук съм.
— Къде?
Ставам на крака.
— Тук.
— Пак не те виждам — казва той, но този път гласът му звучи много по-близо от преди. — Ти виждаш ли ме.
— Не — излъгвам аз и опитвам да не обръщам внимание на внезапното напрежение, на електричеството, жужащо във въздуха помежду ни.
Отстъпвам назад.
Усещам пръстите му върху ръцете си, кожата му върху моята кожа, и задържам дъха си. Не помръдвам със сантиметър дори. Не казвам и дума, а ръцете му се спускат до талията ми, до фината материя, правеща жалки опити да прикрие тялото ми. Пръстите му докосват нежната кожа по кръста ми, точно под ръба на потника, и вече не мога да преброя пътите, в които сърцето ми прескача по удар.
Едва осигурявам кислород на белите си дробове.
— Възможно ли е изобщо — прошепва той — да не усещаш огъня помежду ни? — Пръстите му отново плъзват нагоре по ръцете ми така нежно, пъхват се под презрамките на потника ми, и допирът му ме раздира, прониква болезнено във вътрешността ми, и се превръща в пулс, туптящ във всеки сантиметър от тялото ми, и увещавам сама себе си да не губя разсъдъка си, когато усещам как презрамките ми падат и всичко спира.
Въздухът е неподвижен.
Кожата ми е уплашена.
Дори мислите ми шепнат.
2,
4,
6 секунди забравям да дишам.
Тогава усещам устните му върху рамото си, меки и палещи, и нежни, толкова ефирни, че сякаш ме целува лек ветрец, а не момче.
Отново.
Този път са върху ключицата ми и сякаш сънувам, изживявам наново милувката на забравен спомен и чувството е като скрита болка, търсеща облекчение, като горещ тиган, потопен в леденостудена вода, като пламнала буза, долепена до хладна възглавница в знойна-знойна-знойна нощ, и си мисля да, мисля си благодаря-благодаря-благодаря...
...преди да си спомня, че устата му обхожда тялото ми, а аз не го спирам.
Той се отдръпва назад.
Очите ми отказват да се отворят.
Единият му пръст докосва долната ми устна.
Проследява формата на устата ми, извивките-ъгълчетата-хлътнатинките и устните ми се отварят напук на молбите ми, и той пристъпва по-близо до мен. Чувствам го толкова близо, чувствам как изпълва въздуха край мен, докато не остава нищо, освен него и телесната му топлина, свежия аромат на сапун и нещо неопределено, нещо сладко, но не съвсем, нещо истинско и горещо, нещо, ухаещо на него, нещо лично негово, сякаш самият той е бил изсипан в бутилката, в която се давя, и дори не осъзнавам, че се притискам към него, вдишвам благоуханието на врата му, докато не усещам, че пръстите му вече не са на устните ми, защото ръцете му обвиват кръста ми… и той казва:
— Ти — и го прошепва, изрисува и двете букви на думичката върху кожата ми, преди да го обземе колебание.
После.
С още по-тих глас.
Гърдите му се вълнуват още по-силно. Думите му са почти въздишки.
— Ти ме унищожаваш.
Разпадам се в ръцете му.
Шепите ми са пълни с недотам късметлийски монети, а сърцето ми е джубокс, искащ няколко цента, и главата ми хвърля ези-тура, ези-тура, ези-тура, ези-тура...
— Джулиет — проронва той, прошепва името ми с едва доловим глас и излива разтопена лава в дробовете ми, а аз дори не съм предполагала, че мога да се разтопя до смърт. — Искам те. — Казва той. А после: — Искам те цялата. Искам те от глава до пети и искам да не ти достига въздух, и да копнееш по мен, както аз копнея по теб. — Изрича думите така, сякаш са запалена цигара, заседнала в гърлото му, сякаш иска да ме потопи в топъл мед, и казва: — Никога не е било тайна. Не съм и опитвал да го крия от теб. Никога не съм се преструвал, че не искам именно това.
— Но… нали каза, че искаш да сме п-приятели…
— Да — отговаря той и преглъща. — Така е. Искам. Искам да съм ти приятел. — Той кимва и усещам лекото раздвижване на въздуха помежду ни. — Искам да съм приятелят, в когото се влюбваш безнадеждно. Онзи, когото взимаш в обятията си и в леглото си, и в тайния свят, който криеш в главата си. Такъв приятел искам да съм ти. — Казва той. — Приятел, който ще запомня думите ти, но и формата на устните ти, докато ги изговаряш. Искам да опозная всяка извивка, всяка луничка, всеки трепет на тялото ти, Джулиет…
— Не — прошепвам. — Недей… недей да г-говориш така…
Не знам какво ще правя… ако продължава да говори, не знам, не знам какво ще правя и си нямам вяра.
— Искам да знам къде да те докосвам — продължава той. — Искам да знам как да те докосвам. Искам да знам как да те убедя да ми посветиш усмивка, предвидена само за мен. — Усещам как гърдите му се повдигат и спадат, повдигат и спадат, повдигат и спадат. — Да. — Казва той. — Искам да съм ти приятел. Искам да съм най-добрият ти приятел в целия свят.