Той ми поднася сърцето си.
И казва една-единствена дума. Прошепва само нея. С такава жар.
— Джулиет — казва той.
Затварям очи.
— Вече не искам да ми викаш Уорнър — казва той.
Отварям очи.
— Искам да ме опознаеш — казва задъхано и отмества с пръсти един заблуден кичур коса от лицето ми. — Не искам да съм Уорнър с теб. — Казва той. — Искам всичко да е различно. Искам да ме наричаш Ейрън.
И съм на косъм да кажа да, защо не, напълно разбирам, но нещо в проточилата се тишина ме обърква; нещо в този момент и името му върху езика ми отключва други части от мозъка ми, нещо започва да натиска и дърпа кожата ми, за да ми припомни, да ме предупреди и...
ме зашлевява през лицето,
удря ме в челюстта,
хвърля ме в океана.
— Адам.
Костите ми са пълни с лед. Цялото ми същество иска да повърне. Измъквам се изпод него и се отдръпвам настрана, и едва не падам от леглото, и това чувство, това чувство, това покоряващо чувство на абсолютна себеомраза пробожда стомаха ми като нож, твърде остро, твърде силно, твърде смъртоносно, за да се задържа на крака, и обвивам с ръце тялото си, опитвам да сдържа сълзите си, и повтарям не-не-не, това не може да се случва, това не може да се случва, обичам Адам, сърцето ми принадлежи на Адам, не мога да причиня подобно нещо...
...а Уорнър изглежда така, сякаш пак съм го простреляла, сякаш с голи ръце съм забила куршум в сърцето му, и той става на крака, но едва стои изправен. Тялото му се тресе и ме гледа, като че ли иска да ми каже нещо, но всеки опит е неуспешен.
— С-съжалявам — скалъпвам аз, — толкова много съжалявам… не съм искала да се получи така… не мислех трезво…
Но той не ме слуша.
Клати глава отново и отново, и отново, гледа ръцете си, все едно очаква някой да го извести, че всичко това не е било истина, и прошепва:
— Какво ми се случва? Сънувам ли?
И ми е толкова зле, толкова съм объркана, защото го желая, желая него и желая Адам, и желая твърде много, и никога през живота си не съм се чувствала по-отвратена от себе си.
Болката е толкова явна по лицето му, че направо ме убива.
Чувствам я. Чувствам я как ме убива.
Мъча се да извърна поглед, да забравя, да намеря начин да залича случилото се, но мога да мисля само за това, че животът е като скъсана люлка от автомобилна гума, като неродено дете, като шепа от онези костици, които хората чупят и си намислят желания. Съвкупност от възможности и евентуалности, от грешни и правилни стъпки към необещано бъдеще, а аз греша толкова често. Всичките ми стъпки са грешни, вечно грешни. Аз съм въплъщение на заблудата.
Защото това не биваше да се случва.
Това беше грешка.
— Избираш него? — пита задъхано Уорнър, все още нестабилен на краката си. — Това ли е? Избираш Кент пред мен? Защото май не разбирам какво се случи току-що и трябва да чуя от теб, трябва да ми кажеш какво ми се случва, по дяволите…
— Не — прошепвам аз. — Не избирам никого… аз не… н-не…
Но е така. И дори не знам как се стигна дотук.
— Защо? — пита той. — Защото е по-сигурният избор? Защото смяташ, че си му длъжница? Допускаш грешка. — Казва той с повишен глас. — Уплашена си. Не искаш да избираш по-трудния вариант и бягаш от мен.
— Може би просто н-не искам да съм с теб.
— Знам, че искаш да си с мен! — избухва той.
— Бъркаш.
Боже мой, какво говоря, та аз дори не знам откъде намирам думи, откъде идват, от кое дърво съм ги набрала. Просто узряват в устата ми и понякога захапвам твърде силно някое наречие или местоимение, и понякога думите горчат, и понякога са сладки, но точно в момента вкусвам чак в гърлото си романтика и разкаяние, и на лъжата краката са къси.
Уорнър продължава да се взира в мен.
— Наистина ли? — Бори се да овладее гнева си и пристъпва по-близо до мен, по-близо, и вече виждам лицето му твърде ясно, виждам устните му твърде ясно, виждам яростта и болката, и недоумението, издълбани по чертите му, и не знам дали е разумно да стоя на крака. Като че ли не могат да издържат тежестта ми повече.
— Д-да. — Откъсвам още една дума от тройката в устата си, лъжи-лъжи-лъжи по устните ми.
— Значи, бъркам. — Произнася изречението тихо, съвсем, съвсем тихо. — Бъркам, че ме желаеш. Че искаш да бъдеш с мен. — Погалва с пръсти раменете ми, ръцете ми, пуска ги надолу по двете страни на тялото ми, проследявайки очертанията му, а аз стискам устни, за да не излезе истината, но напразно-напразно-напразно, защото единствената истина, която знам в момента, е, че съм на косъм да загубя разсъдъка си. — Отговори ми на един въпрос, скъпа. — Устните му шепнат до челюстта ми. — Сляп ли съм освен това?