Нямам и капка съмнение, че ще умра.
— Отказвам да ти бъда палячо! — Откъсва се от мен. — Няма да ти позволя да се подиграваш с чувствата ми към теб! Уважих решението ти да ме простреляш, Джулиет, но това… това… това, което току-що направи… — Едва говори. Прокарва ръка по лицето си, прокарва две ръце през косата си и като че ли е напът да изкрещи, да счупи нещо, да обезумее напълно. Накрая проговаря със сипкав шепот:
— Постъпваш като страхливка. — Казва. — А те имах за нещо повече.
— Не съм страхливка.
— Тогава бъди откровена пред себе си! — казва той. — Бъди откровена с мен! Кажи ми истината!
Главата ми се търкаля по пода, върти се като дървен пумпал, обикаля в кръгове и не мога да я спра. Светът се вие пред очите ми и не мога да го спра, и смущението ми прераства в чувство за вина, което пък бързо се преобразява в гняв, който внезапно закипява, забушува, издига се до повърхността, и аз го поглеждам в очите. Стисвам разтрепераните си ръце в юмруци.
— Истината — казвам му аз — е, че никога не съм знаела как да те възприемам! Действията ти, поведението ти… никога не знам какво да очаквам от теб! В единия момент се държиш ужасно с мен, в следващия си мил и ми казваш, че ме обичаш, а после нараняваш най-близките ми хора! Освен това си лъжец — озъбвам му се, отстъпвайки назад. — Разправяш, че не съжаляваш за постъпките си… че не те е грижа за околните и страданието им, но не ти вярвам. Мисля, че се криеш. Мисля, че истинският Уорнър се крие под всичкото унищожение, и мисля, че не си избрал подходящия живот за себе си. Мисля, че можеш да се промениш. Мисля, че можеш да си различен. И те съжалявам!
Тези думи тези глупави, глупави думи не спират да се леят от устата ми.
— Съжалявам те, заради ужасното ти детство. Съжалявам, че имаш толкова отвратителен, долен баща, и съжалявам, че никой никога не ти е дал шанс. Съжалявам те, заради безразсъдните ти стъпки в живота. Съжалявам, че се чувствам в техен капан, че се имаш за чудовище, което не може да се промени. Но най-вече — казвам аз — те съжалявам, задето нямаш милост към самия себе си!
Уорнър трепва, сякаш съм го зашлевила през лицето.
Тишината помежду ни погубва хиляда невинни секунди, преди да проговори, а гласът му е едва доловим, дрезгав от изумление.
— Съжаляваш ме?
Дъхът ми пресеква. Решимостта ми се разклаща.
— Имаш ме за някоя счупена машинарийка, която можеш да поправиш.
— Не… не исках…
— Нямаш представа какво съм направил! — Думите му са яростни и заедно с тях пристъпва напред. — Нямаш представа на какво съм бил свидетел, в какво е трябвало да участвам. Нямаш представа на какво съм способен, нито колко милост заслужавам. Познавам собственото си сърце. — Опълчва ми се той. — Знам кой съм. Не смей да ме съжаляваш!
О, краката ми определено са неизползваеми.
— Въобразявах си, че можеш да ме обичаш такъв, какъвто съм — продължава той. — Че ще си единственият човек на това забравено от бога място, който ще ме приеме такъв, какъвто съм! Че поне ти ще ме разбереш. — Почти е долепил лице до моето, когато казва: — Но съм се лъгал. Жестоко, жестоко съм се лъгал.
Отстъпва назад. Грабва тениската си и се обръща към вратата, а аз трябва да го оставя да си тръгне, да излезе от стаята и живота ми, но не мога, хващам го за ръката, дръпвам го назад и казвам:
— Моля те… нямах това предвид…
Той се завърта и отвръща:
— Не искам състраданието ти!
— Нямах намерение да те обидя…
— Истината — казва той — е болезнено напомняне за причината винаги да избирам лъжовния живот.
Не мога да понеса погледа в очите му, свирепата, брутална болка, която дори не опитва да прикрие. Не знам какво да кажа, за да оправя нещата. Не знам как да върна думите си назад.
Знам само, че не искам да си тръгва.
Не и по този начин.
Като че ли се кани да каже още нещо; размисля. Вдишва напрегнато, стисва устни, за да възпре думите си, и аз искам да проговоря, да опитам отново, когато той си поема несигурна глътка въздух и казва:
— Довиждане, Джулиет.
И не знам защо се чувствам ужасно, не разбирам внезапната си тревога, но трябва да науча, трябва да попитам, трябва да задам въпроса, който никак не е въпрос, и казвам:
— Няма да те видя повече.
Съзирам как се мъчи да намери подходящите думи, как се обръща към мен и после извръща лице, и за част от секундата проумявам какво се е случило, откривам разликата в очите му, блясъка на чувство, каквото никога не си бих представила у него, и вече знам, разбирам защо не иска да ме погледне, и не мога да повярвам. Ще ми се да рухна на пода, като гледам как се бори със себе си, бори се да проговори, бори се да преглътне трепета в гласа си, а накрая казва: