— Надявам се, че не.
И това е всичко.
Той излиза.
Аз съм разсечена надве, а той си тръгва.
Тръгва си завинаги.
Шейсет и трета глава
Закуската е същинско изпитание.
Уорнър е изчезнал, оставяйки следа от хаос след себе си.
Никой не знае как е избягал, как е успял да излезе от стаята си и да се измъкне от базата и всички обвиняват Касъл. Всички смятат, че е постъпил глупаво, доверявайки се на Уорнър, давайки му шанс, вземайки го за променен човек.
Гняв е слаба дума за агресията, развихрила се наоколо.
Но нямам намерение да съобщавам на съжителите си, че Уорнър е излязъл от стаята си още снощи. Нямам намерение да ги увещавам, че навярно не му е било много трудно да намери изхода. Няма да им обяснявам, че далеч не е плиткоумен.
Сигурна съм, че му се е видяло лесна работа. Сигурна съм, че най-спокойно се е промъкнал покрай стражите.
Тази сутрин всички са готови за бой, но не за правилната кауза. Искат да извият врата на Уорнър: първо, заради деянията му и второ, защото е предал доверието им. А още по-плашещото е, че всички се опасяват да не изнесе важна информация. Нямам представа какво е успял да научи за това място, преди да си тръгне, но от тук нататък не ни чака нищо хубаво.
Никой не е докоснал закуската си.
Всички сме екипирани, въоръжени, готови да посрещнем вероятно мигновената си смърт, а аз съм малко повече от напълно вцепенена. Изтормозени и възбудени, сърцето и умът ми не ми дадоха да мигна снощи и сега не чувствам крайниците си, не усещам вкуса на храната, която не пипвам, и мислите ми са разпилени, не мога да се концентрирам върху настоящата ситуация. Съзнанието ми се задържа единствено върху мисълта за всички бъдещи жертви
Но вероятно всичко това ще е безсмислено след днешния ден.
Може би ще ме убият и може би всичката агония на изминалите 17 години ще се окаже напразна. Може би просто ще хвръкна от ръба на земята, ще се загубя завинаги и всичките ми младежки суетни ще се окажат просто нелепи приумици, а от тях ще остане само смехотворен спомен.
Но пък може и да оцелея.
Може да оцелея и да ми се наложи да посрещна последиците от действията си. Да спра да се самозалъгвам; да взема окончателно решение.
Трябва да приема факта, че се боря с чувствата си към човек, който най-безскрупулно убива живи същества. Трябва да се замисля върху вероятността наистина да се превръщам в чудовище. В окаяно, себично създание, загрижено единствено за собственото си добруване.
Може би Уорнър е бил прав.
Може би двамата сме си лика-прилика.
Почти всички са се изнизали от трапезарията. Хората се сбогуват със старите и младите, оставащи в базата. Преди малко Джеймс и Адам си взеха дълго довиждане. С Адам трябва да потеглим след десетина минути.
— Гръм да ме удари. Кой е умрял?
Завъртам се към познатия ми глас. Кенджи е на крака. Дошъл е в трапезарията. Стои до масата ни и изглежда така, сякаш всеки момент ще се сгромоляса, но поне е в съзнание. Жив е.
Диша.
— Дявол да ме вземе — ококорва се Адам. — Дявол да ме вземе.
— И аз се радвам да те видя, Кент. — Устата на Кенджи е извита в крива усмивка. Кимва ми с глава. — Готова ли си да сриташ малко задници днес?
Нахвърлям му се.
— ЕЙ… еха… благодаря, да… много… ъм… — Прокашля се. Опитва да ми се измъкне и аз изтръпвам, отдръпвам се назад. Цялата ми кожа е покрита, с изключение на лицето; нося ръкавиците си и металните си предпазители за кокалчета, а униформата ми е закопчана чак до врата. Обикновено Кенджи не страни от мен. — Ох, ами май е най-добре да не ме докосваш известно време, става ли? — Кенджи опитва да се усмихне, да придаде на думите си шеговит тон, но усещам тежестта им, напрежението и късчето страх, което така се старае да прикрие. — Още не съм много стабилен на краката си.
Чувствам как кръвта напуска тялото ми, карайки коленете ми да омекнат. Имам нужда да седна.
— Не го направи тя — казва Адам. — Сам знаеш, че дори не те докосна.