— Всъщност не знам нищо подобно — отвръща Кенджи. — Пък и не съм тръгнал да я обвинявам… просто казвам, че може би е способна да прехвърля силата си на друг, без дори да го подозира, ясно? Защото като че ли нямаме други обяснения за случилото се снощи. Определено не беше ти. — Казва той на Адам. — Пък и знае ли се, мамка му. Нищо чудно да е чист късмет, че Уорнър може да докосва Джулиет. Още не знаем нищо за него. — Пауза. Озърта се наоколо. — Нали така? Освен ако Уорнър не е извадил някой магически заек от задника си, докато аз бях зает да съм умрял снощи?
Адам свъсва вежди. Аз не продумвам.
— Ясно — казва Кенджи. — Така си и мислех. Е. Май е най-добре да спазвам дистанция, освен ако ситуацията не налага друго. — Той се обръща към мен. — Нали? Ама без да се засягаш. Така де, едва не хвърлих топа. Струва ми се, че заслужавам поне това.
Едва чувам собствения си глас, когато отговарям:
— Да, разбира се. — Опитвам да се засмея. Опитвам да проумея защо не им казвам за Уорнър. Защо продължавам да го защитавам.
— Та както и да е — казва Кенджи. — Кога тръгваме?
— Ти да не откачи? — пита го Адам. — Никъде няма да ходиш.
— Глупости.
— Едва стоиш прав! — изтъква Адам.
И наистина е така. Кенджи съвсем очевидно се обляга на масата за опора.
— Предпочитам да умра на бойното поле, вместо да стоя тук като кретен.
— Кенджи…
— Ей — прекъсва ме той. — Едно много приказливо пиленце ми каза, че Уорнър се омел оттук снощи. Как е станало?
Адам издава причудлив звук. Не точно смях.
— Да — отвръща. — Кой знае как се е измъкнал. Още от самото начало ми се стори глупаво да го вземаме за заложник. А още по-глупаво беше да му се доверяваме.
— Значи, първо хулиш моята идея, а после и тази на Касъл, а? — Кенджи е вирнал едната си вежда.
— И двамата взехте неразумни решения — казва Адам. — И сега ще трябва да си платим за това.
— А откъде да знам, че Андерсън най-спокойно ще остави собствения си син да гние в ада?
Адам се сепва и Кенджи отстъпва.
— Опа, грешка… съжалявам, братле… не исках да прозвучи така…
— Забрави — прекъсва го Адам. Лицето му внезапно се вкаменява, изстива, затваря се. — Май е най-добре да се връщаш в медицинското крило. Потегляме всеки момент.
— Няма да ходя никъде другаде освен вън оттук.
— Кенджи, моля те…
— Ъ-ъ.
— Държиш се незряло. Това не е шега — казвам му аз. — Кой знае колко хора ще загубят живота си днес.
Но той ми отвръща със смях. Гледа ме, сякаш съм се изказала със спотаен хумор.
— Прощавай, да не би да поучаваш мен за законите на войната? — Той поклаща глава. — Може би забравяш, че съм бил войник от армията на Уорнър? Имаш ли някаква представа на колко страхотии сме се нагледали? — Махва към Адам и към себе си. — Отлично знам какво да очаквам днес. Уорнър беше умопомрачен. Ако Андерсън е дори два пъти по-зъл от сина си, значи, ни предстои да се гмурнем в същинска кървава баня. Не мога да ви оставя да се оправяте сами.
Но мислите ми се вкопчват в едно от изреченията му. В една дума. Не мога да не попитам.
— Наистина ли беше чак толкова зъл?
— Кой? — пули се насреща ми Кенджи.
— Уорнър. Наистина ли е бил толкова безмилостен?
Кенджи се изсмива на глас. Изсмива се още по-силно. Превива се надве. Направо хрипти, когато казва:
— Безмилостен? Джулиет, този е пълен ненормалник. Животно. Едва ли знае какво е да си човек. Ако съществува ад, съм готов да се обзаложа, че е бил създаден специално за него.
Толкова ми е трудно да извадя меча, забит в корема ми.
Забързани стъпки.
Обръщам се.
Планът беше да се изнижем през тунелите в колона по един, за да няма безредици при излизането ни от подземния свят. Тримата с Кенджи и Адам сме единствените бойци, които още не са се присъединили към ротата ни.
Ставаме на крака.
— А знае ли Касъл какво възнамеряваш да направиш? — пита Адам. — Не смятам, че ще му допадне идеята да излизаш навън още днес.
— Касъл иска да съм щастлив — отговаря сериозно Кенджи. — А няма да съм щастлив, ако остана тук. Чака ме работа. Чакат ме хора в беда. Дами за омайване. Той би уважил решението ми.
— Ами всички останали? — питам го аз. — Всички така се притесниха за теб… срещал ли си се с някого изобщо? Поне колкото да ги успокоиш, че си добре?
— Ъ-ъ — отговаря Кенджи. — Сигурно ще подивеят, ако ме видят да излизам. Затова реших да си мълча. Не искам да плаша хората. А Соня и Сара… клетичките, направо са припаднали. По моя вина са грохнали от умора, но не смятат да се отказват от боя. Искат да участват, въпреки че ще затънат до гуша в работа след сблъсъка ни с армията на Андерсън. Опитах да ги разубедя, но понякога са такива инати. Трябва да си пазят силите — казва той, — а вече са пропилели твърде много по мен.