— Не знам дали подозирате колко сте гнусни.
Вдигам стреснат поглед към Кенджи и го намирам замръзнал в движение, с лъжица, изминала едва половината път към устата му, и с килната към нас глава. Посочва ни с лъжицата си.
— Какво е това, по дяволите? Да не би да палувате под масата, а?
Адам се отдръпва от мен само с няколко сантиметра и изпуска дълбока, подразнена въздишка.
— Нали знаеш, че ако не ти харесва, винаги можеш да се махнеш. — Той кимва към масите до нас. — Никой не те е молил да седиш тук.
Дотолкова се простират възможностите на Адам да води цивилизован разговор с Кенджи. По принцип двамата са приятели, но Кенджи знае точно как да провокира Адам. Понякога почти забравям, че са съквартиранти.
Чудя се какво ли им е да живеят заедно.
— Говориш врели-некипели — казва Кенджи. — Още сутринта те предупредих, че трябва да седя при вас. Касъл иска да ви помогна с приспособяването. — Той изсумтява. Кимва към мен. — Да знаеш, нямам си никаква представа какво виждаш в тоя тип — казва той, — но пробвай да поживееш с него. Кисел е като дядка.
— Изобщо не съм кисел…
— О, да, брато. — Кенджи оставя приборите си на масата. — Кисел си, и още как. Все "Млъквай, Кенджи", "Заспивай, Кенджи", "Никой не иска да те гледа гол, Кенджи". И то, при положение че много добре знам колко хиляди хора си умират да ме видят гол…
— Колко време трябва да седиш при нас? — Адам извръща поглед и потърква очи със свободната си ръка.
Кенджи изопва гръб. Грабва лъжицата си, но само за да го посочи с нея.
— Трябва да се благодариш, че седя на вашата маса. Това ви прави готини по подразбиране.
Усещам как Адам се напряга до мен и решавам да се намеся.
— Ей, може ли да говорим за нещо друго?
Кенджи изпухтява. Врътва очи. Пъхва лъжица с храна в устата си.
Тревожа се.
Сега, когато имам възможност да го огледам по-внимателно, забелязвам умората в очите на Адам, тежестта върху челото му, сковаността на раменете му. Чудя се какво ли преживява в този подземен свят. Какво ли крие от мен. Подръпвам ръката му леко и той се обръща към мен.
— Сигурен ли си, че си добре? — прошепвам аз. Съзнавам, че му задавам един и същ въпрос отново и отново, и отново.
Очите му моментално омекват, все още изглеждат уморени, но и леко разведрени. Ръката му пуска моята само за да кацне в скута ми, да се плъзне надолу по бедрото ми, да ме накара да загубя контрол върху говора си, преди устните му да се допрат до косата ми, задържайки се там достатъчно, че да сринат концентрацията ми напълно. Преглъщам сухо и едва не изпускам вилицата си на пода. Отнема ми известно време да осъзная, че още не е отговорил на въпроса ми. Чак когато извръща поглед от мен, забивайки го в храната си, кимва с думите:
— Добре съм.
Но аз не дишам, а ръката му още рисува фигурки по крака ми.
— Госпожице Ферърс? Господин Кент?
Чувайки гласа на Касъл, се стягам така внезапно, че блъсвам кокалчетата си в масата. Нещо в излъчването му ме кара да го възприемам като учител, спипал ме да безчинствам в класната стая. Адам обаче никак не изглежда стреснат от появата на Касъл. Тъкмо се опитвам да потисна вопъла си заради болката в ръката ми, когато усещам как Адам отново преплита пръсти с моите. Доближава облечените ми в кожа кокалчета до устните си. Целува всяко от тях поотделно, без да откъсне поглед от купата пред себе си. Чувам как Кенджи се задавя с храната си.
Вдигам глава, стискайки пръстите на Адам.
Касъл стои над масата ни, а Кенджи отива да остави празната си купа в кухнята. Потупва Касъл по гърба, сякаш са стари приятели, а той му отвръща с топла усмивка.
— Ей сега се връщам — изкрещява Кенджи през рамо, обръщайки се към нас да вдигне ентусиазирано палци. — Опитайте да не се разсъбличате пред всички, става ли? Тук има деца.
Аз изтръпвам и поглеждам към Адам, но той е странно вглъбен в храната си. Не е проронил и дума, откакто Касъл е дошъл.
Решавам да говоря от името и на двама ни. Залепвам бодра усмивка на лицето си.
— Добро утро.
Касъл кимва, докосва ревера на спортното си сако, позата му е мъжествена и непоклатима. Усмихва ми се широко.
— Отбивам се само да ви поздравя и да проверя как сте. Радвам се да видя, че разширявате приятелския си кръг, госпожице Ферърс.
— О! Благодаря! Но не мога да си присвоя заслугата — изтъквам аз. — Вие ми казахте да седна на една маса с Кенджи.
Усмивката на Касъл е леко пресилена.
— Е, без значение — казва той, — радвам се да видя, че сте послушали съвета ми.