— Предполагам не сте се забравили, деца? — Андерсън се смее сам.
Уорнър диша така, сякаш е преодолял няколко планини, сякаш не разбира какво виждат очите му, нито защо го виждат, и се взира във врата ми, в грозната петниста синина, оцветяваща кожата ми, и лицето му се изкривява в гримаса, изразяваща гняв и ужас, и мъка. Очите му се спускат до тениската и спортните гащета, които нося, и устата му зейва, достатъчно, че да забележа, преди да се е овладял и да е изтрил всички емоции от лицето си. Мъчи се да запази хладнокръвие, но виждам бурното вълнение на гърдите му. Гласът му е неподобаващо слаб, когато казва:
— Какво прави тя тук?
— Наредих да ни я доведат — отговаря простичко Андерсън.
— Защо? — пита Уорнър. — Каза, че не ти трябвала…
— Е — казва умислено Андерсън. — Не е точно така. Определено може да ми е полезна, но в последния момент реших, че компанията ѝ вече не ми е приятна. — Той поклаща глава. Свежда поглед към краката си. Въздъхва. — Толкова е смущаващо да си осакатен. — Казва, засмивайки се отново. — Толкова невероятно смущаващо. Но — продължава с усмивка той — поне намерих бързо и лесно решение. Начин да върна всичко постарому, както казват. Ще е същинска магия.
Нещо в очите му, в налудничавата усмивка в гласа му, в интонацията, с която произнася последното изречение, ме кара да се почувствам истински зле.
— Какво имаш предвид? — питам го, почти страхувайки се да чуя отговора му.
— Учудвам се, че изобщо ме питаш, ангелче. Така де, кажи честно, наистина ли смяташе, че няма да забележа съвършено новото рамо на синчето ми? — Той се засмива. — Че няма да ми се стори странно да го видя не само невредим, но и напълно изцелен? Без всякакви белези, синини, слабости, сякаш изобщо не е бил прострелян! Това било чудо. — Казва той. — Чудо, обясни ми Ейрън, изпълнено от две от малките ви изродчета.
— Не.
Ужасът се надига в мен, заслепява ме.
— О, да. — Той поглежда към Уорнър. — Нали така, синко?
— Не — прошепвам аз. — О, боже… какво си направил? КЪДЕ СА…
— Успокой се — казва ми Андерсън. — Напълно невредими са. Просто наредих да ми ги доведат, също като теб. Трябват ми живи и здрави, за да ме излекуват, не съм ли прав?
— Знаеше ли за това? — обръщам се бясно към Уорнър. — Ти ли го направи? Знаеше ли…
— Не… Джулиет — казва той, — кълна ти се… идеята не е моя…
— И двамата се вълнувате безпричинно — казва Андерсън и махва небрежно с ръка. — В момента имаме по-важни задачи. По-належащи проблеми.
— За какво говориш? — пита Уорнър. Като че ли не диша.
— За справедливост, синко. — Андерсън е впил поглед в мен. — Говоря за справедливост. Обичам да поддържам равновесието. Да въдворявам ред в света. И те чаках да пристигнеш, за да ти покажа какво точно имам предвид. Точно това — казва той — трябваше да направя още първия път. — Стрелва поглед към Уорнър. — Слушаш ли ме? Искам цялото ти внимание. Гледаш ли?
Той изважда пистолет.
И стреля в гърдите ми.
Седемдесета глава
Сърцето ми избухва.
Политам назад, препъвайки се в собствените си крака, и се стоварвам на земята, главата ми се блъсва в пода, застлан с килим, а ръцете ми изобщо не правят опит да смекчат удара. Подобна болка не съм изпитвала през живота си, не съм и предполагала, че ще изпитам, дори не ми е хрумвало. Имам чувството, че в гърдите ми се е взривил динамит, че съм се подпалила отвътре, и внезапно всичко около мен забавя темпото си.
Значи, такова било чувството да умреш.
Едно мигване дори отнема цяла вечност. Пред очите ми се ниже поредица от размити картини, цветове, тела, танцуващи светлини, неестествени движения. Звуците са изкривени, изопачени, твърде високи, твърде ниски, за да ги чуя нормално. През вените ми протичат ледени електрически потоци, сякаш всяка част от тялото ми е заспала и сега се мъчи да изплува от съня.
Пред мен стои нечие лице.
Опитвам да се съсредоточа върху формата му, цветовете му, да фокусирам погледа си, но е безкрайно трудно… и внезапно усещам, че не мога да дишам, че в гърлото ми има ножове, че дробовете ми са надупчени и колкото повече мигам, толкова по-неясно виждам. Не след дълго вече мога да дишам само на малки, стегнати глътки, които ми напомнят за случая от детството ми, когато докторите ми казаха, че имам астма. Само дето грешаха; недостигът на въздух, от който страдах, нямаше нищо общо с астматичните пристъпи, а с такива на паника и тревожност, и учестено дишане. Сега се чувствам по доста сходен начин. Сякаш се мъча да вдишвам кислород през съвсем тъничка сламка. Сякаш дробовете ми просто се затварят, излизат в почивка. Усещам как се замайвам, причернява ми. А болката, болката, болката. Болката е непоносима. Болката е най-страшното нещо. Болката няма край.