— Ще се оправиш. Ще те излекуваме… те ще ми помогнат да те излекуваме и ще се… ще се оправиш. — Дълбоки глътки въздух. — Ще си като нова. Чуваш ли ме? Джулиет, чуваш ли ме?
Примигвам насреща му. Мигам и мигам, и мигам, и осъзнавам, че очите му все още ме запленяват с поразителния си нюанс на зеленото.
— Всяка от вас да хване по една от ръцете ми — изкрещява той на момичетата, стиснал здраво раменете ми. — Веднага! Моля ви! Умолявам ви…
И незнайно защо те се подчиняват.
Може би виждат нещо в него, в лицето му, в изражението му. Може би и те виждат същото, което и аз виждам от изкривената си, мъглива гледна точка. Отчаянието в гримасата му, болката, издълбана в чертите му, начинът, по който ме гледа, сякаш е готов да умре с мен.
А аз се замислям колко интересен прощален подарък ми поднася светът.
Поне няма да умра сама.
Седемдесет и втора глава
Отново ослепявам.
Силна горещина се влива в тялото ми с такава мощ, че буквално отнема зрението ми. Не чувствам нищо друго, освен гореща, гореща, изгаряща горещина, обливаща костите ми, нервите ми, кожата ми, клетките ми.
Всичко гори.
Първоначално ми се струва, че е същата онази горещина от гърдите ми, от дупката, където някога беше сърцето ми, но после осъзнавам, че тази горещина не е болезнена. Напротив даже — утешителна е. Толкова силна, толкова интензивна, но някак приятна. Тялото ми не иска да я отхвърли. Не иска да се отдръпне от нея, не търси начин да се защити от нея.
Интересното е, че усещам как гърбът ми се вдига от пода, когато огънят достига белите ми дробове. И внезапно започвам да вдишвам огромни, бесни, учестени глътки въздух, пълня трескаво дробовете си с кислород, сякаш, ако не го сторя, ще се разплача. Пия кислорода, поглъщам го, давя се с него, поемам го възможно най-бързо… и цялото ми тяло се гърчи в стремежа си да възкръсне.
Имам чувството, че някой зашива гърдите ми, че плътта им се регенерира от само себе си, възстановява се с нечовешка скорост, и аз мигам и дишам, и раздвижвам глава да се огледам, но всичко още е размито, неясно, макар че започва да се избистря. Усещам пръстите на краката и ръцете си, и живота в крайниците си, и чувам как сърцето ми затуптява отново, и внезапно лицата, надвесени над мен, се проясняват пред очите ми.
Горещината изчезва мигновено.
Ръцете ме пускат.
Пак политам към пода.
И всичко потъва в чернота.
Седемдесет и трета глава
Уорнър спи.
Знам, защото спи точно до мен. Тъмно е и ми се налага да примигна няколко пъти, за да установя, че вече не съм сляпа. Надниквам към прозореца и заварвам луната, пълна до ръба, да лее светлина в малката стаичка.
Още съм тук. В къщата на Андерсън. Навярно в някогашната стая на Уорнър.
А той спи на възглавницата до мен.
Чертите му са толкова деликатни, така ефирни на лунната светлина. Лицето му е издайнически спокойно, кротко, невинно. Замислям се колко невъзможно е да е тук, до мен. Аз да съм тук, до него.
Да лежим заедно в леглото от детинството му.
Да спаси живота ми.
Невъзможно — каква глупава дума.
Помръдвам съвсем леко, но Уорнър реагира моментално, сяда в леглото задъхан и мига трескаво с очи. Поглежда ме, вижда, че съм будна, че очите ми са отворени, и замръзва намясто.
Искам да му кажа толкова много неща. Имам да му казвам толкова много. Имам да свърша толкова неща, да премисля толкова неща.
Но засега имам един-единствен въпрос.
— Къде е баща ти? — прошепвам.
На Уорнър му е нужно малко време да намери гласа си. Казва:
— Върна се в базата. Тръгна веднага след… — той се поколебава, замисля се — … след като те застреля.
Невероятно.
Оставил ме е да кървя на пода във всекидневната му. Чудесен подарък за сина му. Чудесен урок за сина му. Влюбваш се и получаваш шанса да видиш как застрелват възлюбената ти.
— Тоест, той не знае, че съм тук? — питам Уорнър. — Не знае, че съм жива?
Уорнър поклаща глава.
— Не.
Прекрасно, мисля си аз. Прекрасно. Много по-добре е да ме мисли за мъртва.
Уорнър продължава да ме гледа. Гледа ме и ме гледа, и ме гледа, сякаш иска да ме докосне, но се бои да ме доближи. Накрая прошепва:
— Добре ли си, скъпа? Как се чувстваш?
И аз се усмихвам вътрешно, мислейки за всички начини, по които мога да отговоря на въпроса му.
За това, че тялото ми е по-изтощено, по-грохнало, по-изцедено, отколкото някога е било. За това, че от 2 дни в стомаха ми не е попадало нищо друго, освен чаша вода. За това колко ме объркват хората, за това, че наглед са едни, а всъщност са коренно различни, и за това, че се намирам в къща, която уж не съществува, и лежа в едно легло със страшилището на Сектор 45. И се чудя как това ужасяващо същество е способно на толкова нежност, как е способно да спаси живота ми. Спомням си как баща му ме простреля в гърдите. Как само допреди няколко часа лежах в локва от собствената си кръв.