Аз кимвам към храната си. Потривам разсеяно челото си. Адам изглежда така, сякаш дори не диша. Напът съм да кажа нещо, когато Касъл взима думата.
— Е, господин Кент — подхваща той, — съобщи ли ви госпожица Ферърс, че вече ще тренира с Кенджи? Надявам се да ѝ помогне.
Адам не отговаря.
Касъл продължава упорито:
— Всъщност би ми било интересно да наблюдавам как вие самият работите с нея. Под мой надзор, разбира се.
Адам вдига очи, заставайки внезапно нащрек.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами… — Касъл млъква. Погледът му шари между мен и Адам. — Би ми било интересно да проведа някои тестове на двама ви. Заедно.
Адам се изправя така рязко, че едва не блъсва коляното си в масата.
— Изключено.
— Господин Кент… — подхваща Касъл.
— Направо си го избий от главата…
— Изборът е неин…
— Не желая да го обсъждаме тук…
Аз скачам на крака. Адам изглежда готов да подпали нещо. Ръцете му са стиснати в юмруци от двете страни на тялото му, очите му са присвити в кръвнишки поглед, челото му е стегнато, целият се тресе от енергия и напрежение.
— Какво става тук? — настоявам да узная аз.
Касъл поклаща глава. Отговорът му не е предназначен за мен.
— Просто искам да видя какво ще стане, когато те докосне. Това е.
— Да не си откачил…
— Правя го за нея — продължава Касъл с внимателен, умишлено спокоен глас. — Няма нищо общо с твоя напредък…
— Какъв напредък? — намесвам се аз.
— Просто смятам, че трябва да се научи да използва силата си върху неживи организми — казва Касъл. — Положението с животните и хората е ясно: един допир е достатъчен. Растенията като че ли не са подвластни на способностите ѝ. Но всичко останало? Това вече е… друго нещо. Още не знае как да повлиява на тази част от света и искам да ѝ помогна. Това е… — Заключава той. — Просто ще помогнем на госпожица Ферърс.
Адам пристъпва към мен.
— Щом държиш да я научиш да унищожава неживи неща, защо съм ти аз?
За един кратък момент Касъл изглежда обезсърчен.
— Всъщност не знам — отвръща той. — Връзката ви е необикновена… удивителна. Особено предвид всичко, което сме научили досега, е…
— Какво сте научили? — подскачам отново аз.
— …съвсем възможно — продължава невъзмутимо Касъл — …всичко да е свързано по все още неразбираем за нас начин.
Думите му като че ли не повлияват на Адам, чиито устни са стиснати в тънка линия. Май няма намерение да отговори.
Касъл се обръща към мен. Опитва се да придаде развълнуван тон на гласа си.
— А вие какво ще кажете? Заинтригувана ли сте?
— Заинтригувана? — Поглеждам Касъл. — Та аз дори не знам за какво говорите. И държа да знам защо никой не иска да отговори на въпросите ми. Какво сте открили за Адам? — Питам го. — Какво му има? Нещо не е наред ли? — Погледът ми отскача от единия към другия, Адам диша прекалено тежко и се мъчи да го прикрие, юмруците му се свиват и отпускат. — Моля ви, кажете какво става тук.
Касъл сбърчва чело.
Изучава лицето ми със свъсени вежди, сякаш говоря на език, който не е чувал от години.
— Господин Кент — казва той, без да откъсва поглед от мен. — Да разбирам ли, че все още не сте споделили за откритията си с госпожица Ферърс?
— Какви открития? — Сърцето ми препуска бясно, толкова бясно, че гърдите започват да ме болят.
— Господин Кент…
— Не ти влиза в работата — озъбва му се Адам с нисък, равен и мрачен глас.
— Редно е да знае…
— Още не знаем нищо със сигурност!
— Знаем достатъчно.
— Глупости. Още не сме приключили с…
— Остана единствено да ви проведа съвместен тест…
Адам пристъпва директно пред Касъл, сграбчвайки подноса със закуската си рязко.
— Може би — процежда той много, много отчетливо — някой друг път.
И се обръща да си тръгне.
Аз докосвам ръката му.
Той спира. Оставя подноса и се завърта към мен. Разстоянието помежду ни е само два-три сантиметра и едва не забравям, че стоим в пълна стая. Дъхът му е топъл, дишането му — повърхностно, а горещината на тялото му разтапя кръвта ми, оплисквайки с нея бузите ми.
Паниката прави салта в костите ми.
— Всичко е наред — казва той, но едва го чувам заради грохота от сблъсъка на двете ни сърца. — Всичко ще е наред. Обещавам.
— Но…
— Обещавам… — повтаря той, грабвайки ръката ми. — Кълна се. Ще оправя всичко…
— Ще оправиш ли? — Като че ли сънувам. Като че ли умирам. — Какво ще оправиш? — Нещо рухва в мозъка ми, нещо се случва без мое разрешение и аз съм загубена, толкова загубена, всичко е толкова объркано и се давя в море от смут. — Адам, не разби…