— Ама вие сериозно ли? — Кенджи си проправя път обратно към масата ни. — Тук ли ще го направите? Пред всички? Да ви кажа, тези маси не са толкова удобни колкото изглеждат…
Адам тръгва назад, блъсвайки се в рамото на Кенджи на излизане.
— Недей.
Само това чувам от него, преди да изчезне.
Шеста глава
Кенджи подсвирва тихо.
Касъл вика след Адам, умолява го да спре, да поговори с него, да обсъдят нещата рационално. Адам нито веднъж не поглежда назад.
— Казах ти, че е кисел — измърморва Кенджи.
— Не е кисел — чувам се да отвръщам, но усещам думите си далечни, несвързани с устните ми. Чувствам се вцепенена, сякаш ръцете ми са били издълбани като тиква и единственото нещо, което тежи у мен, е мозъкът ми, претъпкан с въпроси… кой от кой по-важен. Всичките са в главата ми.
Къде забравих гласа си не мога да намеря гласа си, не мога да намеря...
— Е, да си дойдем на думата! Двамцата с теб си останахме, а? — Кенджи плясва с ръце. — Готова ли си да ти сритам задника?
— Кенджи.
Ето го. Глупавият ми глас се беше скрил под страха и параноята, и отрицанието и болката, и болката и...
— Аха?
— Искам да ме водиш при тях.
Кенджи ме гледа, сякаш току-що съм го помолила да се фрасне в лицето.
— Ъ, така… а какво ще кажеш за едно топло-топло "няма да стане"? Устройва ли те като отговор? Защото мен ме устройва идеално.
— Трябва да разбера какво се случва. — Обръщам се отчаяно към него, макар и да се чувствам глупаво. — Ти знаеш, нали? Знаеш какво е станало…
— Разбира се, че знам. — Той сбърчва чело и кръстосва ръце. Поглежда ме в очите. — Живея с онова жалко копеле и на практика въртя цялото място. Знам всичко.
— Тогава защо не ми кажеш? Кенджи, моля те…
— Хм, май ще пропусна, но пък знаеш ли какво ще направя? Ще ти помогна да се разкараш от тая трапезария, където всички слушат разговора ни. — Последната част на изречението казва на висок глас, оглеждайки се из помещението и клатейки глава. — Яжте си закуската бе, хора. Какво зяпате?
Чак сега осъзнавам що за зрелище сме им спретнали. Всяко око в трапезарията е вперено в мен, преценява ме преценява ме преценява ме, пита се на какво ли става свидетел. Усмихвам се вяло и махвам плахо, преди да позволя на Кенджи да ме извлачи от стаята.
— Няма нужда да махате на народа, принцесо. Това не ви е коронация. — Той ме издърпва в един от многото дълги, смътно осветени коридори.
— Кажи ми какво се случва. — Налага ми се да примигам няколко пъти, преди очите ми да се приспособят към светлината. — Не е честно: всички са осведомени с изключение на мен.
Той свива рамене, обляга едното си рамо на стената.
— Не е моя работа да те информирам. Така де, обичам да му лазя по нервите, ама не съм задник. Помоли ме да си мълча. Затова ще си държа езика зад зъбите.
— Добре, но… той… добре ли е? Ще ми кажеш ли поне дали е добре?
Кенджи прокарва ръка през очите си, издишва ядосано. Изучава лицето ми, преди да си поема дълбока глътка въздух. Стрелва ме с многозначителен поглед.
— Хубаво де, виждала ли си някога влакова катастрофа? — казва и не изчаква отговора ми. — Аз станах свидетел на една като дете. Беше един от онези безумно големи влакове с милиард свързани един за друг вагони. Взе че дерайлира, едва не се взриви. Всичко пламва и хората крещят, сещаш се, в шок, а ти просто знаеш, че едни са мъртви, други са напът да умрат, и не искаш да гледаш, но просто не можеш да извърнеш поглед, представяш си го, нали? — Той кимва. Прехапва вътрешността на едната си буза. — Положението е сходно. Твоят младеж е същинска влакова катастрофа.
Не усещам краката си.
— Абе знам ли — продължава Кенджи. — Мен ако питаш, преиграва. Случвали са се къде-къде по-гадни неща, нали така? Така де, все едно не сме затънали до уши в по-откачени работи. Ама не, господин Адам Кент като че ли не е запознат с тоя факт. Даже ми се струва, че полудява. Май не мигва нощем. И знаеш ли какво? — Добавя той, привеждайки се към мен — Мисля, че започва да плаши Джеймс, а, откровено казано, това ме вбесява, защото хлапето е твърде свястно и готино, за да се занимава с драмите на Адам…
Вече не го слушам.
Представям си възможно най-лошите сценарии, най-лошите развръзки. Ужасяващи, смразяващи кръвта събития, водещи до мъчителната смърт на Адам. Сигурно е болен или го е сполетяла някоя потресаваща злополука, или нещо го кара да губи контрол върху собствените си действия, или о, боже, не…