— Трябва да ми кажеш.
Не разпознавам собствения си глас. Кенджи ме гледа шокирано, опулено, по лицето му е изписан искрен страх и чак в този момент осъзнавам, че съм го приковала към стената. 10-те ми пръста са вкопчени в тениската му, стискам в шепи плата ѝ и мога само да гадая как ли ме вижда сега.
Най-страшното е, че дори не ме е грижа.
— Ще ми кажеш поне нещо, Кенджи. Нямаш избор. Трябва да знам.
— А, ъх… — той облизва устни, озърта се наоколо, изсмива се треперливо — …дали не е добре първо да ме пуснеш?
— Ще ми помогнеш ли?
Той се почесва зад ухото. Свива се леко.
— Не?
Блъсвам го още по-силно в стената, усещам бурния прилив на адреналин, горящ във вените ми. Странно е, но имам чувството, че мога да разцепя замята с голи ръце.
Струва ми се лесно. Като детска игра.
— Добре… хубаво… по дяволите! — Кенджи е вдигнал ръце, диша леко учестено. — Само… хайде да ме пуснеш и ще, ъм, ще те заведа до изследователската лаборатория.
— Изследователската лаборатория.
— Да, там правят тестовете. Всички видове тестове.
— Обещаваш ли да ме заведеш, ако те пусна?
— Ще размажеш ли мозъка ми по стената, ако откажа?
— Вероятно — излъгвам аз.
— В такъв случай отговорът е "да". Ще те заведа. Мамка му.
Пускам го и отстъпвам несигурно назад, опитвам да си върна самообладанието. Чувствам се леко засрамена. Една част от мен ме смъмря, че съм реагирала прекалено бурно.
— Извинявай за това — казвам на Кенджи. — Но съм ти благодарна. Оценявам помощта ти. — Опитвам да вдигна брадичка, проявявайки поне някакво достойнство.
Кенджи изсумтява. Гледа ме, сякаш не знае коя съм, сякаш не е сигурен дали трябва да се смее, да аплодира, или да бяга надалеч. Потрива тила си, вперил съсредоточен поглед в лицето ми. Не откъсва очи от мен.
— Какво? — питам го.
— Колко тежиш?
— Божичко. Така ли говориш на всички момичета? Това обяснява доста.
— Аз съм около осемдесет килограма — казва той. — Чист мускул.
Мой ред е да се опуля насреща му.
— Награда ли искаш?
— Я виж ти — казва той, килвайки глава на една страна, по лицето му трепва едва доловима усмивка. — Кой бил остроумникът.
— Сигурно съм се заразила от теб — отвръщам аз.
Но той не се усмихва вече.
— Слушай какво — казва. — Не искам да се лаская, но мога да те метна до другия край на стаята с малкото си пръстче. Тежиш колкото перце. Почти два пъти по-голям съм от теб. — Той замълчава. — Как тогава успя да ме приковеш към стената?
— Какво? — свъсвам вежди аз. — Какви ги говориш?
— Говоря за това, че ти — той ме посочва — прикова мен — посочва себе си — към стената. — Посочва стената.
— Искаш да кажеш, че наистина не си могъл да помръднеш? — Примигвам насреща му. — Мислех, че просто те е страх да ме докоснеш.
— Не — казва той. — Най-сериозно не можех да помръдна. Едва дишах.
Очите ми са широко, широко отворени.
— Шегуваш се.
— Случвало ли ти се е и преди?
— Не. — Клатя глава. — Тоест не мисля, че… — Споменът за Уорнър и стаята му, за изтезанията нахлува в съзнанието ми, затварям очи, за да възпра наплива на картини. Дори най-повърхностната мисъл за онази случка е достатъчна, за да ми причернее; вече усещам как кожата ми започва да се облива със студена пот. Уорнър си правеше опити с мен, целеше да ме постави в положение, в което ще съм принудена да използвам силата си върху невръстно детенце. Бях толкова ужасена, толкова бясна, че разбих бетонната стена между мен и Уорнър. И него бях приковала към стената. Само дето не бях осъзнала, че силата ми го е сплашила. Мислех, че го е страх да помръдне, защото може да го докосна.
Явно съм грешала.
— Ясно — казва Кенджи, кимвайки на отговора, навярно изписан по лицето ми. — Е, така и си помислих. Ще трябва да имаме предвид тази интригуваща подробност по време на тренировките. — Той ми хвърля красноречив поглед. — Когато и да започнат те.
Аз кимам, без да обръщам особено внимание на думите му.
— Да. Добре. Но първо ме отведи до изследователското крило.
Кенджи въздъхва. Покланя се и изпълнява параден жест с ръка.
— След вас, принцесо.
Седма глава
Вървим по лабиринт от коридори, които не съм виждала досега.
Минали сме покрай всички познати зали и крила, и спални помещения, покрай тренировъчната стая, в която обикновено се подвизавам, и за пръв път от пристигането си тук забелязвам истински околната среда. Сетивата ми внезапно се изострят, избистрят се, като че ли цялото ми същество жужи от възродена енергия.