Наелектризирана съм.
Цялото това скривалище е било изкопано в земята — представлява просто сбор от приличащи на пещерни галерии тунели и свързани един с друг проходи, всичките снабдени с електричество и други продоволствия, откраднати от тайни хранилища, собственост на Възобновителите. Мястото е безценно. Касъл ни е казвал, че го е проектирал поне едно десетилетие, а изпълнението на проекта му отнело още едно. Дотогава вече бил успял да вербува всички останали членове на този подземен свят. Разбирам защо е толкова стриктен по отношение на мерките за сигурност, защо е готов да го брани докрай. Аз бих постъпила по същия начин.
Кенджи спира.
Достигнали сме дъното на коридора — навярно най-крайната точка на базата.
Кенджи изважда електронна карта, която не съм знаела, че носи, и ръката му опипва камъка за скрития панел. Отваря го. Прави нещо, което не успявам да видя. Плъзва картата по таблото. Натиска някакво копче.
Цялата стена оживява с грохот.
Частите и се раздалечават, изместват се, докато не образуват пролука, достатъчно голяма, за да се проврем през нея. Кенджи ми дава знак да го последвам и аз се промъквам през тесния вход, поглеждайки назад да видя как стената се затваря зад мен.
Стъпвам от другата и страна.
Помещението прилича на пещера. Гигантско, просторно, разделено на 3 надлъжни дяла. Средният е най-тесен и служи за пътека, левият и десният дял се състоят от квадратни стъклени стаи с тънки стъклени врати. Прозрачните стени разделят стаите една от друга — всичко вътре е на показ. Необикновена електрическа аура обгръща цялото пространство, всеки куб е осветен от ярка бяла светлина и примигващи машинарии; остро пиукане и глухо електрическо бучене пулсират из титаничната зала.
Виждам поне 20 стаи.
По 10 от всяка страна, всичките напълно прозрачни. Няколко от хората в тях са ми познати от трапезарията, някои са завързани с каиши към странни машини, игли стърчат от телата им, мониторите край тях изписват непонятна за мен информация. Разни врати се отварят с плъзгане и затварят-отварят, и затварят-отварят, и затварят… Думи, и шепоти, и стъпки, жестове с ръце и недооформени мисли витаят из въздуха.
Тук.
Тук се случва всичко.
Преди 2 седмици, в деня на пристигането ми, Касъл ми каза, че имал доста добро понятие защо сме такива, каквито сме. Каза, че правели изследвания от години.
Изследвания.
Виждам задъхани хора по необикновено бързи пътеки за бягане. Виждам жена, презареждаща пистолет в стая, пълна с оръжия, виждам и мъж, държащ в ръце нещо, излъчващо яркосин пламък. Виждам един човек да стои в куб, пълен догоре с вода, виждам закачени по тавана въжета и всякакви течности, химикали, причудливи джаджи и мозъкът ми крещи, дробовете ми се възпламеняват и всичко това е прекалено прекалено прекалено прекалено
Прекалено много машини, прекалено много светлини, прекалено много хора в прекалено много стаи водят записки, говорят помежду си, поглеждат към часовниците на всеки няколко секунди и аз крача плахо напред, взирайки се прекалено отблизо и недостатъчно отблизо, и тогава го чувам. С всички сили се мъча да не го чувам, но дебелите стъклени стени не успяват да го заглушат напълно и отново достига до ушите ми.
Ниският, гърлен звук на човешка агония.
Блъсва ме право в лицето. Удря ме право в стомаха. Реалността скача върху гърба ми и избухва в кожата ми, и дращи с нокти шията ми, и аз се задушавам от недоумение.
Адам.
Виждам го. Вече е тук, в една от стъклените стаи. Гол до кръста. Ръцете и краката му са стегнати с каиши за една носилка, жиците на близката машина са залепени за слепоочията му, челото му, малко под ключиците му. Очите му са затворени, юмруците му са стиснати, челюстите му са стегнати, лицето му е опънато от напъна да не крещи.
Не разбирам какво му правят.
Не знам какво се случва, не разбирам защо се случва, нито защо е вързан към машината, нито защо екранът ѝ постоянно мига и пиука, и не мога да помръдна, не мога да дишам и опитвам да си спомня как действат гласът ми, ръцете ми, главата ми и краката ми, и тогава той подскача.
Изпъва конвулсивно каишите, бори се с болката, докато юмруците му не заблъскват по меката подложка на носилката, и го чувам да крещи агонизиращо, и за момент светът спира да се върти, всичко забавя хода си, звуците заглъхват, цветовете се размиват, а подът като че ли се накланя настрани и аз си мисля ето, дойде време да умра. Ще загубя живота си или...