ще отнема този на човека, отговорен за това.
Едното или другото.
Тогава виждам Касъл. Касъл стои в ъгъла на същата стая и гледа безучастно как едно 18-годишно момче се гърчи в агония. Само гледа, води си записки в малък бележник, свива устни заинтригувано, килва глава на една страна. Наднича към монитора на пиукащата машина.
И мисълта, проникваща в главата ми, е толкова простичка. Толкова спокойна. Толкова лесноосъществима.
Толкова, толкова лесноосъществима.
Ще го убия.
— Джулиет… не…
Кенджи ме сграбчва през кръста с ръце като железни окови и ми се струва, че крещя, струва ми се, че говоря неща, каквито не съм се чувала да казвам досега, и Кенджи ме моли да се успокоя, обяснява:
— Точно затова не исках да те водя тук… не разбираш… не е каквото си мислиш…
А аз решавам, че може да убия и Кенджи. Просто защото е идиот.
— ПУСНИ МЕ…
— Престани да ме риташ…
— Ще го унищожа…
— Хм, най-добре престани да го повтаряш на глас, ясно? Не е в твоя полза…
— ПУСНИ МЕ, КЕНДЖИ, КЪЛНА СЕ…
— Госпожице Ферърс!
Касъл стои в края на пътеката, на около метър от стъклената стая на Адам. Вратата е отворена. Адам не се гърчи вече, но май не е в съзнание.
Бял, огнен гняв.
Само това изпитвам. Само това знам как да изпитвам и нищо, нищо не може да ме убеди да сляза от пиедестала на гнева си. Светът изглежда черно-бял оттук, толкова лесно мога да го опустоша и превзема. Подобна ярост не ме е спохождала никога. Така сурова, така мощна, че всъщност ми действа успокояващо, сякаш най-сетне е намерила мястото си, най-сетне се е настанила удобно в костите ми.
Превърнала съм се в леярски калъп за разтопен метал, плътна, прогаряща горещина се разстила из тялото ми, а излишъкът обгръща ръцете ми, изковава юмруците ми с такава зашеметяваща сила, с такава буйна енергия, че очаквам всеки момент да ме погълне. Вие ми се свят от порива ѝ.
Способна съм на всичко.
Всичко.
Кенджи ме освобождава от хватката си. Не е нужно да го поглеждам, знам, че отстъпва назад. Уплашен. Объркан. Навярно смутен.
Не ме е грижа.
— Значи, тук прекарваш времето си — обръщам се към Касъл, изненадана от хладнокръвния, равен тон на гласа си. — С това се занимаваш.
Касъл пристъпва по-близо към мен, но като че ли веднага съжалява. Изглежда уплашен, учуден от нещо, което вижда на лицето ми. Понечва да проговори, но аз го прекъсвам.
— Какво си му направил? — настоявам да науча. — Какво му правиш…
— Госпожице Ферърс, моля ви…
— Той не ти е морско свинче! — избухвам аз и самообладанието ми се изпарява, равният тон на гласа ми се изпарява и внезапно обезумявам така, че едва укротявам треперенето на ръцете си. — Мислиш си, че можеш просто да го използваш за изследванията си…
— Госпожице Ферърс, моля ви, трябва да се успокоите…
— Не ми казвай да се успокоя! — Дори не мога да си представя какво са му причинили тук, долу, какви тестове са му правили, като на някакъв си лабораторен екземпляр.
Изтезавали са го.
— Не очаквах да реагирате така остро на тази стая — казва Касъл. Старае се да поддържа сговорчив тон. Умерен. Харизматичен дори. Което ме кара да се чудя как ли му изглеждам в този момент. Чудя се дали не го е страх от мен. — Мислех, че разбирате колко важни са изследванията, които извършваме в базата на Пункт Омега. — Продължава той. — Нима вярвате, че без тях ще можем някога да научим истината за произхода си?
— Причиняваш му болка… убиваш го! Какво си му направил…
— Нищо, от което сам не е избрал да бъде част. — Гласът на Касъл е стегнат и устните му са стегнати, виждам, че започва да губи търпение. — Госпожице Ферърс, ако намеквате, че го използвам, за да задоволя собственото си любопитство, ви съветвам да се запознаете по-отблизо с настоящата ситуация. — Произнася последните няколко срички с по-силно ударение, с повече плам и осъзнавам, че за пръв път го виждам ядосан. — Знам, че ви е трудно тук — продължава Касъл. — Знам, че не сте свикнали да се възприемате като член на група, и полагам усилия да ви вляза в положението, да ви помогна с процеса на приспособяване. Но е време да се огледате наоколо! — Той махва с ръка към стъклените стени и хората зад тях. — Всички сме еднакви. Играем в един и същ отбор! Не съм подложил Адам на нищо, което и аз самият не съм изтърпял. Просто опитваме да установим мащаба на свръхестествените му способности. Няма как да знаем със сигурност на какво е способен, без да го подложим на някои тестове. — Гласът му спада с октава-две. — А нямаме възможността да чакаме няколко години, докато случайно открие нещо, което може да послужи на каузата ни още сега.