Чувството е странно.
Защото този гняв е като живо същество.
Усещам как се увива около пръстите ми, как чака да го запратя в лицето на Касъл. Усещам как се усуква около гръбнака ми, вкоренява се в стомаха ми и пуска клони надолу по краката ми, нагоре по ръцете ми, през врата ми. Задушава ме. Задушава ме, защото иска да се излее. Иска да се излее. На момента.
— Ти — казвам му и думите се запъват в устата ми. — Нима мислиш, че си нещо повече от Възобновителите, щом ни използваш… правиш си експерименти с нас, за да подпомогнеш каузата си…
— ГОСПОЖИЦЕ ФЕРЪРС! — изревава Касъл. Очите му искрят, искрят и осъзнавам, че всички погледи в този подземен тунел са вперени в нас. Пръстите му са свити в юмруци от двете страни на тялото му, а челюстта му е стегната от ярост, и усещам ръката на Кенджи върху гърба си, преди да установя, че земята под краката ми вибрира. Стъклените стени започват да треперят, а Касъл е застанал точно по средата на всичко това, вцепенен, скован от гняв и възмущение, и чак тогава си спомням, че е надарен с безкрайно високо ниво на психокинеза.
Спомням си, че може да мести предмети със силата на съзнанието си.
Той вдига дясната си ръка с разперена навън длан и близкият стъклен панел започва да трепери, да се тресе до ръба на пръсване и осъзнавам, че съм забравила да дишам.
— Не е препоръчително да ме ядосвате. — Спокойствието в гласа на Касъл е несъвместимо с огъня в очите му. — Ако методите ми не ви допадат, бих ви призовал да изложите възраженията си с разумен тон. Не толерирам подобно отношение към себе си. Загрижеността ми за бъдещето на нашия свят може да е необяснима за вас, но не бива да вините мен за собственото си невежество! — Той отпуска дясната си ръка и стъклото застива точно навреме.
— Невежеството ми? — Дишането ми отново се учестява. — Смяташ, че щом не разбирам защо му е на някого да подлага друго човешко същество на… на това… — посочвам с ръка стаята, — … значи, съм невежа…?
— Ей, Джулиет, не се ядосвай… — подхваща Кенджи.
— Отведи я — казва Касъл. — Върни я в тренировъчната зала. — Стрелва укорителен поглед към Кенджи. — А двамата с теб… ще говорим по-късно. Как ти хрумна да я доведеш тук? Още не е готова да се справи с това… та тя едва се справя със самата себе си…
Прав е.
Не мога да се справя. Не чувам нищо друго, освен пиукането и скрибуцането на машините, не виждам нищо, освен отпуснатото тяло на Адам върху тънката подложка. Не мога да спра да си представям какво ли е преживял, какво ли му се е наложило да понесе само за да опознае себе си и проумявам, че вината е изцяло моя.
Аз съм виновна, че е тук, аз съм виновна, че е в опасност, аз съм виновна, че Уорнър иска да го убие, а Касъл иска да експериментира с него, и ако не бях аз, още щеше да живее с Джеймс в дом, който нямаше да е унищожен, щеше да е в безопасност и спокоен, далеч от хаоса, който насадих в живота му.
Аз го доведох тук. Ако не ме беше докосвал, всичко това нямаше да му се случи. Щеше да е здрав и силен и нямаше да страда, нямаше да се крие, нямаше да живее на 15 метра под земята. Нямаше да прекарва дните си завързан на носилка.
Чашата прелива.
Имам чувството, че съм натъпкана със сухи клонки и само стегна ли мускулите си, цялото ми тяло ще се скърши. Всичката вина, всичкият гняв, всичкото безсилие, всичката натрупана в мен агресия намират отдушник и излизат извън контрола ми. Енергията циркулира из тялото ми с мощ, каквато не съм усещала досега, и дори не мисля, но трябва да направя нещо, да докосна нещо, и свивам пръсти, и прегъвам колене, и издигам нагоре ръка, и
забивам
юмрука
си
в
пода.
Земята се пропуква под пръстите ми, а вибрациите нахлуват в тялото ми, рикошират в костите ми, докато черепът ми не се завърта и сърцето ми не се превръща в махало, блъскащо по стените на гръдния ми кош. Зрението ми ту губи фокус, ту се избистря, и ми се налага да примигна сто пъти, за да видя пукнатината, скрибуцаща под краката ми, тънка линия, разцепваща земята. Всичко край мен внезапно губи равновесие. Камъкът стене под тежестта ни, стъклените стени дрънчат, машините се изместват от нишите си, водата се плиска из прозрачния си куб и хората…