Но за мен няма магически лекове.
Няма чудеса.
Соня и Сара ми обясняват, че навярно съм получила сериозен шок. Казват, че тялото ми се претоварило от собствените си способности и било същинско чудо, че въобще съм оцеляла. Освен това смятат, че съм била в безсъзнание достатъчно дълго, че да облекча голяма част от психологическата травма, но аз самата не съм толкова сигурна в това. Мисля, че ще ми е нужно много повече, за да се справя с подобно нещо.
Нещо изниква в паметта ми.
— В предишните случаи… — подхващам аз. — В стаята за мъчения на Уорнър, а после с Адам и стоманената врата… не ми се случи… такова нещо… досега не съм се наранявала…
— Касъл ни разказа за тези случки — казва Соня. — Но разбиването на една врата или една стена е съвсем различно от това да опиташ да разцепиш земята надве. — Тя се усмихва колебливо. — Дори бихме казали, че е несъпоставимо. Този път си вложила много по-голяма сила… всички го усетихме. Всъщност си помислихме, че някъде са избухнали експлозиви. Тунелите — продължава тя — едва не рухнаха.
— Не. — Стомахът ми се вкаменява.
— Няма нищо — опитва да ме успокои Сара. — Спря точно навреме.
Не мога да си поема дъх.
— Нямало е как да знаеш… — подхваща Соня.
— Едва не убих… едва не убих всички ви…
Соня поклаща глава.
— Владееш удивителна сила. Вината не е твоя. Не си знаела на какво си способна.
— Можех да убия вас. Можех да убия Адам… можех… — Врътвам рязко глава. — Тук ли е? Къде е Адам?
Момичета ме гледат безмълвно. Споглеждат се.
Чувам нечие прокашляне и извръщам рязко поглед по посока на звука.
Кенджи излиза от ъгъла. Помахва половинчато, предлага ми кривната настрани усмивка, недостигаща очите му.
— Прощавай — казва ми той, — но се наложи да го държим по-надалеч от тук.
— Защо? — питам аз, макар че се боя да чуя отговора.
Кенджи избутва косата от очите си. Обмисля въпроса ми.
— Хм, откъде да започна? — Изброява нещо на пръсти. — След като разбра за случилото се, опита да убие мен, нахвърли се на Касъл, отказваше да напуска медицинското крило, дори за ядене и спане, а накрая…
— Моля те. — Спирам го аз. Стисвам клепачи. — Забрави. Недей. Не мога.
— Ти попита.
— Къде е сега? — Отварям очи. — Добре ли е?
Кенджи потрива тила си. Извръща поглед.
— Ще се оправи.
— Може ли да го видя?
Кенджи въздъхва. Обръща се към момичетата.
— Ей, ще ни оставите ли насаме за секунда? — казва.
И двете внезапно се втурват към вратата.
— Разбира се — казва Сара.
— Няма проблем — казва Соня.
— Ще ви оставим да поговорите — изричат двете в един глас.
И напускат стаята.
Кенджи грабва един от столовете, долепени до стената, и го донася до леглото ми. Сяда. Качва глезена на единия си крак върху коляното на другия и се обляга назад. Сключва пръсти зад главата си. Поглежда ме.
Намествам се на матрака така, че да го виждам по-добре.
— Какво има?
— Двамата с Кент трябва да поговорите.
— О! — Преглъщам сухо. — Да. Знам.
— Така ли?
— Разбира се.
— Хубаво. — Той кимва. Отмества поглед. Кракът му потупва прекалено енергично по пода.
— Какво? — питам го след малко. — Какво ми спестяваш?
Кракът му спира да тупа, но очите му не срещат моите. Лявата му ръка покрива устата му, после пада оттам.
— Здравата ни поизплаши в лабораторията.
Връхлита ме унизително чувство на вина.
— Съжалявам, Кенджи. Толкова много съжалявам… не мислех, че… не знаех, че…
Той обръща лице към мен и погледът му ме спира. Мъчи се да ме разчете. Да проникне в мозъка ми. Да прецени дали може да ми има доверие, или не. Дали слуховете за чудовището са верни, или не.
— За пръв път ми се случва — чувам се да прошепвам. — Кълна ти се… не съм искала да…
— Сигурна ли си?
— Какво?
— Зададох ти въпрос, Джулиет. И то съвсем уместен. — За пръв път го виждам толкова сериозен. — Доведох те тук по заръка на Касъл. Той смяташе, че можем да ти помогнем, да ти подсигурим убежище. Да те измъкнем от задниците, които искаха да те използват за своя лична облага. А ти идваш тук и като че ли дори не желаеш да си част от нас. Не разговаряш с хората. Не напредваш с обучението. В общи линии не правиш нищо.
— Съжалявам, наистина…