— Тогава Касъл ми казва, че се тревожи за теб, и аз му вярвам. Казва ми, че не се приспособяваш към средата, че ти е трудно да се приобщиш. Че хората са чули какви ли не страхотии за теб и не са толкова приветливи, колкото сме очаквали. И аз, глупакът му с глупак, започвам да те съжалявам. Казвам му, че ще ти помогна. Пренареждам целия си шибан график, само и само да ти ударя едно рамо относно проблемите ти. Защото смятам, че си добро момиче, останало недоразбрано. Защото Касъл е най-свестният тип, когото познавам, и искам да му окажа подкрепа.
Сърцето ми бие така ускорено, че се чудя как още не е прокървило.
— Та започвам да се питам… — казва той. Сваля единия си крак от коляното на другия и го пуска на земята. Привежда се напред. Обляга лакти върху бедрата си. — Питам се дали е възможно всичко това да е просто съвпадение. Така де, по силата на някакво шантаво съвпадение ли ми беше поверена? На мен? Един от шепата хора, имащи достъп до лабораторията? Съвпадение ли беше, че успя да ме принудиш да те заведа там? Че после най-случайно, непредумишлено заби юмрука си в земята, разтърсвайки цялото място така силно, че очаквахме стените всеки момент да рухнат? — Очите му се впиват в мен. — Съвпадение ли беше — продължава той, — че само още няколко секунди да беше задържала, цялото място щеше да се срине?
Гледам го с опулени, ужасени, смаяни очи.
Той се обляга назад. Свежда поглед. Долепва 2 пръста до устните си.
— Искаш ли да си тук въобще? — пита Кенджи. — Или просто опитваш да ни поразиш отвътре?
— Какво? — ахвам аз. — Не…
— Защото или отлично знаеш какво правиш, в който случай си много по-подмолна, отколкото изглеждаш, или в действително нямаш никаква представа какво правиш и добре си се подредила. Още не съм решил в кое от двете да вярвам.
— Кенджи, кълна ти се, никога… никога не съм… — Налага ми се да преглътна думите си, за да сподавя сълзите, заплашващи да рукнат всеки момент. Парализиращо е да не знаеш как да докажеш невинността си. Това е историята на живота ми, повтаряща се отново и отново, и отново… откакто се помня, опитвам да убедя хората, че не съм опасна, че не съм искала да нараня никого, че не съм целяла да се получи така. Че не съм лош човек.
— Много съжалявам — скалъпвам, а сълзите вече шуртят по лицето ми, без да зачитат нареждането ми да останат заключени. Толкова съм отвратена от себе си. Толкова се стараех да се променя, да стана по-добра, добър човек, а сега отново бях провалила всичко и бях загубила всичко, а дори не знам как да му кажа, че греши.
Знаех, че съм в амок. Знаех, че искам да нараня Касъл, но не ми пукаше. В онзи момент бях решена да го направя. В онзи гневен момент бях напълно, непоколебимо решена да го направя. Не знам докъде щях да стигна, ако Кенджи не ме беше спрял. Просто не знам. Нямам представа. Дори не познавам способностите си.
Колко пъти, чувам шепот в главата си, колко пъти ще се извиняваш, че си това, което си.
Кенджи въздъхва. Размърдва се в стола си. Не смея дори да вдигна поглед към него, но бърша яростно бузите си, умолявайки очите си да спрат да плачат.
— Трябваше да ти задам този въпрос, Джулиет. — Кенджи звучи смутено. — Съжалявам, че те разплаках, но не и че попитах. Работата ми е да се грижа за безопасността ни, а това изисква да гледам на нещата от всички възможни ъгли. Още никой не знае на какво си способна. Дори ти самата. Но се държиш така, сякаш дарбата ти не е нищо особено, а това не помага. Спри да се преструваш, че не си опасна.
Вдигам поглед твърде бързо.
— Но аз… аз н-не искам да нараня никого…
— Това няма значение — казва той, ставайки от стола си. — Добрите намерения са чудесно нещо, но не променят фактите. Ти си опасна. Мамка му, та ти си плашещо опасна. По-опасна от мен и всички останали тук. Така че не изисквай от мен да се държа, сякаш този факт сам по себе си не е заплаха за нас. Ако възнамеряваш да останеш тук — казва той, — трябва да се научиш да владееш силата си, да я обуздаваш. Трябва да се примириш с природата си и да намериш начин да живееш с нея. Като всички нас.
3 почуквания на вратата.
Кенджи продължава да ме гледа. В очакване.
— Добре — проронвам аз.
— И двамата с Кент трябва възможно най-скоро да намерите решение на драмите си — добавя той тъкмо когато Соня и Сара се връщат в стаята. — Нямам нито времето, нито енергията, нито пък желанието да се занимавам с вашите проблеми. Обичам да се занасям с вас от време на време, защото… е, да си го кажем право — той свива рамене, — светът отива по дяволите и понеже има голям шанс да ме гръмнат още преди да съм навършил двайсет и пет, ми се ще поне да си спомням какво е да се смееш. Но това не ме прави ваш личен палячо или пък ваша бавачка. Ако трябва да съм честен, не ми дреме дали с Кент сте гаджета. Имаме си милион грижи тук, долу, и нито, ама нито една, не засяга любовния ви живот. — Пауза. — Ясно ли е?