Аз кимвам, понеже нямам вяра на гласа си.
— Е, с нас ли си? — пита той.
Пак кимвам.
— Искам да го чуя. Ако си с нас, с нас си изцяло. Край на самосъжалението. Край на рева в тренировъчната стая, защото не си успяла да счупиш някаква си метална тръба…
— Ама ти откъде зн…
— С нас ли си?
— С вас съм — отговарям аз. — С вас съм. Кълна се.
Той си поема дълбока глътка въздух. Прокарва ръка през косата си.
— Хубаво. Среща пред трапезарията утре сутринта в шест.
— Но ръката ми…
Той махва със своята.
— Ръката ти си е добре. Нищо ти няма. Дори не си я счупила. Прецакала си кокалчетата си и мозъкът ти е изфирясал и в общи линии си спала три дни. Аз на това не му викам сериозна контузия — казва той. — Викам му ваканция, по дяволите. — Замисля се за момент. — Знаеш ли от колко време не съм имал ваканция…
— Но нали ще тренираме? — прекъсвам го аз. — Не мога да правя нищо, ако ръката ми е в бинтове, сещаш ли се?
— Повярвай ми — килва глава той. — Ще си като нова. Тук… тук нещата се случват малко по-различно.
Зяпам го недоумяващо. Очакващо.
— Приеми го като официалния ти подарък за добре дошла в Пункт Омега — казва той.
— Ама…
— Утре. В шест часа.
Отварям уста да му задам поредния въпрос, но той долепя показалец до устните си, козирува ми с два пръста и отстъпва назад към вратата тъкмо когато Соня и Сара доближават леглото ми.
Той им кимва за довиждане, завърта се на пета и излиза от стаята.
6:00.
Единайсета глава
Мярвам стенния часовник и установявам, че е едва 14:00 часът.
Тоест до 6:00 остават 16 часа.
Тоест имам доста часове за убиване.
Тоест трябва да стана и да се облека.
Защото трябва да се махна оттук.
И наистина трябва да поговоря с Адам.
— Джулиет?
Напускам мислите си и се връщам в настоящето, където Соня и Сара стоят до мен и ме гледат.
— Можем ли да ти донесем нещо? — предлагат ми. — Чувстваш ли се достатъчно силна да станеш от леглото?
Но погледът ми прескача от единия чифт очи към другия и обратно и вместо да отговоря, парализиращ срам се вкопава в душата ми и неволно се въплъщавам в онази, другата Джулиет. Уплашеното малко момиченце, което иска да се свие на толкова малка топка, че никой да не го вижда.
Отварям уста и започвам да повтарям:
— Съжалявам, толкова съжалявам, съжалявам за всичко, за всичко това, за всичките грижи, които ви създадох, за всички тревоги, наистина, наистина съжалявам…
Чувам се как говоря и говоря, и говоря, но не мога да се спра.
Сякаш някое копче в мозъка ми се е повредило, сякаш съм заболяла от нещо, което ме кара да се извинявам за всичко, задето съм се родила, задето искам повече от отреденото ми, и просто не мога да спра.
Такава съм.
Вечно се извинявам. Извинявай, извинявай. За това, че съм себе си, за това, че не мога да се променя, колкото и да искам, заради тялото, в което живея, заради ДНК-то, което никога не съм искала да имам, заради това, че не мога да бъда друг човек. 17 години от живота ми минаха в опити да се променя. Всеки божи ден се мъчех да бъда друга заради някой друг.
А като че ли никога не е имало значение.
Но в един момент осъзнавам, че и те ми говорят.
— Няма за какво да се извиняваш…
— Моля те, недей, всичко е наред…
И двете се опитват да ми кажат нещо, но Сара е по-близо.
Осмелявам се да я погледна в очите и с изненада откривам колко са топли. Дружелюбни и зелени, присвити заради усмивката ѝ. Тя присяда от дясната страна на леглото ми. Потупва без страх голата ми ръка с латексовата си ръкавица. В жеста ѝ няма и капка колебание. Соня стои до нея и ме гледа с тревожен, състрадателен поглед, но нямам много време да мисля за него, защото друго отвлича вниманието ми. Надушвам аромата на жасмин, който помня от деня на пристигането си в базата на Пункт Омега. Когато Адам беше ранен. Смъртоносно.
Беше ранен смъртоносно, а те спасиха живота му. Тези 2 момичета пред мен. Спасиха живота му, а аз живея с тях от 2 седмици и чак сега осъзнавам колко себично съм се държала.