Затова избирам нови думи.
— Благодаря ви — прошепвам.
Усещам как започвам да се изчервявам и направо се чудя на неспособността си да боравя свободно с думите и чувствата. Чудя се как е възможно да съм толкова неумела в приятелските закачки, в непринудените разговори, в празните думички, запълващи неловките моменти. Нямам си килер с хъкания и многоточия, готови за употреба в началото и края на изреченията. Не знам как да съм глагол, наречие, каквото и да било определение. Съществително съм от глава до пети.
Главата ми е толкова претъпкана с хора, места, неща и идеи, че не знам как да избягам от собствения си мозък. Как да подхвана разговор.
Доверието, колкото и да копнея по него, кара косата ми да настръхва.
Но тогава си спомням обещанието си към Касъл и това към Кенджи и тревогите си по Адам… и ми се струва, че май е време да поема риска. Май е време да си намеря един-двама приятели. А си мисля колко ли ще е хубаво да се сприятеля с момиче. Момиче, също като мен.
Никога досега не съм имала приятелка.
Затова, когато Соня и Сара се усмихват и ми казват, че помагат "на драго сърце" и са на разположение "по всяко време", както и че винаги са наблизо, в случай че "искам да поговоря с някого", им казвам, че много бих се радвала.
Казвам им, че бих го оценила.
Че с удоволствие бих споделила с приятел.
Защо не.
Дванайсета глава
— Да ти облечем униформата — казва ми Сара.
Въздухът тук, долу, е хладен, дори студен и понякога влажен, зимните ветрове покоряват света над нас с безпощадната си мощ. Усещам хладината дори през униформата си, особено рано сутрин, особено сега. Соня и Сара ми помагат да съблека болничната роба и да нахлузя обичайното си облекло, а аз треперя. Чак когато закопчават ципа, материята започва да задържа телесната ми температура, но още съм толкова немощна от дългия престой в леглото, че едва стоя на краката си.
— Наистина нямам нужда от инвалидна количка — обяснявам на Сара за трети път. — Благодаря ти, наистина… аз… признателна съм ти — изпелтечвам, — но трябва да пораздвижа кръвта в краката си. Трябва да си върна силите. — Трябва да съм силна.
Касъл и Адам ме чакат в стаята ми.
Соня ми каза, че докато към говорела с Кенджи, двете със Сара отишли да уведомят Касъл, че съм се събудила. И така. Вече са там. Чакат ме. В стаята, където си съжителствам със Соня и Сара. И толкова се боя от предстоящото, че не е изключено най-случайно да забравя пътя до стаята си. Защото имам основание да вярвам, че онова, което ще чуя, няма да ми хареса.
— Не можеш да стигнеш сама до стаята — казва Сара. — Та ти едва стоиш на…
— Добре съм — настоявам аз. Опитвам да се усмихна. — Наистина. Би трябвало да се справя, стига да се придържам по-близо до стената. Сигурна съм, че ще се съвзема веднага щом се пораздвижа.
Соня и Сара се споглеждат, после изучават внимателно лицето ми.
— Как е ръката ти? — питат ме в един глас.
— Добре — отговарям аз, този път по-искрено. — Чувствам я доста по-добре. Наистина. Страшно много ви благодаря.
Раните са почти заздравели и вече дори мога да мърдам пръстите си. Оглеждам новата по-тънка превръзка върху кокалчетата ми. Момичетата ми обясниха, че съм пострадала главно вътрешно, явно съм контузила невидимата кост от тялото ми, отговорна за
— Добре. Да вървим — казва Сара, клатейки глава. — Ще те съпроводим до стаята.
— Не… моля ви… няма нужда… — опитвам да възразя, но те вече са хванали ръцете ми, а аз съм твърде слаба да се измъкна. — Безсмислено е…
— Глупости — отвръщат ми в хор.
— Не искам да ви ангажирам с…
— Глупости — прекъсват ме отново в хор.
— Наистина няма… — Но те вече ме извеждат от стаята и тръгваме надолу по коридора, а аз куцукам между тях. — Заклевам ви се, добре съм. — Казвам им. — Сериозно.
Соня и Сара се споглеждат многозначително, после ми се усмихват с типичната си приветливост, но помежду ни се спуска неловка тишина, докато вървим по коридорите. Подминават ни разни хора и аз веднага свеждам глава. Точно в момента не искам да срещам ничий поглед. Мога само да гадая какво са подочули за изблика ми. Знам само, че съм успяла да потвърдя най-лошите им страхове за мен.
— Боят се от теб само защото не те познават — казва ми тихо Сара.
— Така е — добавя Соня. — Ние те познаваме съвсем бегло, а мислим, че си страхотна.
Усещам, че почервенявам като домат, и се чудя защо ли срамът винаги е като ледена вода във вените ми. Имам чувството, че всичките ми вътрешности замръзват, макар и кожата ми да гори, гори.