Мразя го.
Мразя
Соня и Сара спират внезапно.
— Пристигнахме — обявяват в един глас.
Вдигам очи и виждам, че сме пред вратата на стаята ни. Опитвам да се отскубна от хватката им, но те ме спират. Настояват да останат с мен, докато не се уверят, че съм влязла вътре безпроблемно.
Затова оставам с тях.
И почуквам на собствената си врата, понеже не знам как другояче да постъпя.
Веднъж.
Два пъти.
Изчаквам няколко секунди, само няколко мига, преди съдбата да ми отвори, преди да усетя с пълна мощ присъствието на Соня и Сара. Двете ми отвръщат с усмивки, предвидени да ме окуражат, да ме поощрят, да ми дадат опора. Опитват да ми предадат от силата си, защото знаят, че ме чакат тежки мигове.
И тази мисъл ме ощастливява.
Макар и мимолетно.
Защото вече мога да си представя какво е да имаш приятели.
— Госпожице Ферърс.
Касъл отваря вратата, колкото да видя лицето му. Кимва ми. Свежда поглед към контузената ми ръка. Вдига го към очите ми.
— Много добре — казва главно на себе си. — Добре, добре. Радвам се да видя, че се възстановявате.
— Да — скалъпвам аз. — Аз… б-благодаря ви и…
— Момичета — поздравява той Соня и Сара. Удостоява ги със слънчева, сърдечна усмивка. — Благодаря ви за грижите. Поемам щафетата.
Те кимват. Стисват ръцете ми по веднъж, преди да ме пуснат, и аз се олюлявам само за секунда, преди да стъпя здраво на земята.
— Добре съм — казвам им, когато се спускат да ме хванат. — Ще се оправя.
Те кимват отново. Помахват леко, после се оттеглят.
— Заповядайте, влезте — обръща се към мен Касъл.
И аз влизам след него.
Тринайсета глава
1 двуетажно легло от едната страна на стената.
1 единично легло от другата.
Само от това се състои стаята.
И от Адам, който седи на единичното ми легло, облегнал лакти върху коленете си и лице в дланите си. Касъл затваря вратата след нас и Адам се стряска от звука. Подскача.
— Джулиет — казва той, но не ме гледа в очите; гледа ме цялата. Погледът му обхожда тялото ми, сякаш да се увери, че съм непокътната, ръцете и краката ми и всичко между тях. Чак когато достига лицето ми, очите ни се срещат, навлизам в синевата на неговите, гмуркам се и се удавям. Имам чувството, че някой е забил юмрука си в дробовете ми и е изтласкал всичкия кислород от тях.
— Моля ви, седнете, госпожице Ферърс. — Касъл махва към долното легло в къта на близначките, това на Соня, намиращо се точно срещу моето, където сега седи Адам. Отправям се бавно натам, стараейки се да не показвам колко замаяна се чувствам и колко ми се гади. Гърдите ми се издигат и спадат твърде бързо.
Отпускам ръце в скута си.
Усещам присъствието на Адам в стаята като истинска тежест върху гръдния си кош, но избирам да съсредоточа погледа си върху спретнатата ми нова превръзка — бинта, опънат плътно по кокалчетата на дясната ми ръка, — защото съм твърде голяма страхливка, за да погледна напред. От всичко на света най-много искам да отида при него, да се отпусна в прегръдката му, да се пренеса обратно в малкото блажени моменти, които съм познала в живота си, но нещо гризе живеца ми, дращи по вътрешностите ми, нашепва ми, че има усложнения и май е най-добре да остана на мястото си.
Касъл стои в пространството между леглата, между Адам и мен. Взира се в стената със сключени зад гърба си ръце. Проговаря с тих глас:
— Безкрайно разочарован съм от поведението ви, госпожице Ферърс.
Горещ, убийствен срам пропълзява нагоре по шията ми и принуждава главата ми да клюмне отново.
— Съжалявам — прошепвам аз.
Касъл вдишва дълбоко. Издишва много бавно.
— Нека бъда откровен с вас — казва той — и ви призная, че още не съм готов да обсъждам случилото се. Все още съм твърде афектиран, за да говоря спокойно по въпроса. Действията ви — продължава той — бяха детински. Себични. Безразсъдни! Щетите, които причинихте… всички години на усърдна работа, вложени в изграждането и планирането на лабораторията, дори не можете да си представите колко…
Той се възпира, преглъща силно.
— Това ще е тема — подхваща уравновесено — на един по-нататъшен разговор. Проведен на четири очи. Днес съм тук, защото господин Кент ме помоли да дойда.
Вдигам поглед. Обръщам го към Касъл. После към Адам.
Адам изглежда така, сякаш едва се сдържа да не избяга.
Решавам, че не мога да чакам повече.