— Не. — Ставам на крака. — Не, не, не, не, не, не. — Препъвам се настрани. — НЕ.
Взирам се в краката си и в ръцете си, и в стените, искам да изпищя. Искам да избягам. Искам да падна на колене. Искам да прокълна света, задето ме е проклел, задето ме измъчва, задето ми отнема единственото хубаво нещо, което някога съм имала, и тръгвам замаяно към вратата, търсейки отдушник, изход от този кошмар и…
— Джулиет… моля те…
Гласът на Адам кара сърцето ми да спре. Обръщам се насила. С лице към него.
Но веднага щом очите ни се срещат, устата му се затваря. Ръката му е протегната към мен, опитва да ме спре от 3 метра разстояние и ми се иска да ридая и да се смея едновременно, толкова трагикомична е сцената пред мен.
Той няма да ме докосне.
Няма да му позволя да ме докосне.
Никога повече.
— Госпожице Ферърс — подхваща гальовно Касъл, — сигурен съм, че в момента ви е трудно да го понесете, но вече ви казах, че това положение няма да трае вечно. С достатъчно тренировки…
— Огромни усилия ли ти коства — питам Адам с пресекващ глас — да ме докосваш? Изтощавам ли те? Изпива ли всичките ти сили борбата с мен?
Адам опитва да отговори. Опитва да каже нещо, но вместо това замълчава и неизговорените му думи са толкова по-страшни.
Завъртам се към Касъл.
— Това казахте, нали? — Гласът ми става все по-треперещ, сълзите ми напират да потекат. — Че с помощта на Енергията си разсейва моята и че загуби ли концентрация… отнесе ли се, стане ли т-твърде уязвим… мога да го нараня… че вече съм го н-наранила…
— Госпожице Ферърс, моля ви…
— Просто отговори на въпроса ми!
— Да — казва той, — за момента поне дотам се простира знанието ни…
— О, боже, не мо… не мога… — Отново започвам да се препъвам към вратата, но краката ми са още слаби, главата ми още се върти, очите ми са замъгляват и светът губи цвят, когато две познати ръце обгръщат кръста ми и ме дръпват назад.
— Джулиет — казва тревожно той, — моля те, трябва да поговорим…
— Пусни ме. — Гласът ми е едва доловим шепот. — Адам, моля те… не мога…
— Касъл — прекъсва ме Адам. — Би ли ни оставил насаме?
— О — стряска се той. — Разбира се! — Казва с леко закъснение. — Няма проблем, да, да, разбира се. — Отива до вратата. Поколебава се. — Ще… е, да. Знаете къде да ме намерите, когато сте готови тук. — Той кимва и на двама ни, удостоява ме с напрегната усмивка и излиза от стаята. Вратата щраква след него.
Тишината се излива в пространството помежду ни.
— Адам, моля те — проронвам накрая и веднага съжалявам. — Пусни ме.
— Не.
Усещам дъха му по кожата на тила си и близостта с него ме убива. Убива ме знанието, че ще се наложи да вдигна наново стените, които така безразсъдно бях срутила в момента, в който се бе върнал в живота ми.
— Да поговорим — казва той. — Не отивай никъде. Моля те. Просто остани да поговорим.
Вкоренена съм в пода.
— Моля те — повтаря той, но този път по-нежно и решимостта ми излита през вратата без мен.
Тръгвам с него към леглата. Той сяда от едната страна на стаята. Аз сядам от другата.
Не отлепва поглед от мен. Очите му са твърде уморени, твърде напрегнати. Изглежда така, сякаш не се храни добре, сякаш не е спал от седмици. Поколебава се, облизва устни, стисва ги, после проговаря.
— Съжалявам — казва ми. — Толкова съжалявам, че не ти казах. Не исках да те разстройвам.
А на мен ми се иска да се смея и смея, и смея, докато сълзите не ме разтворят в себе си.
— Разбирам защо не си ми казал — прошепвам аз. — Съвсем логично е. Искал си да избегнеш всичко това. — Махвам вяло с ръка из стаята.
— И не ми се сърдиш? — Очите му са изпълнени с толкова покъртителна надежда. Като че ли понечва да тръгне към мен, а аз вдигам длан, за да го спра.
Усмивката на лицето ми буквално ме убива.
— Как да ти се сърдя? Подлагал си се на изтезания в лабораторията само и само да откриеш какво се случва с теб. Изтезаваш се и сега, мъчейки се да измислиш решение на проблема.
Той изглежда облекчен.
Облекчен и объркан едновременно. Като че ли не смее да се зарадва.
— Но нещо не е наред — добавя. — Плачеш. Защо плачеш, щом не си разстроена?
Този път наистина се разсмивам. На глас. Смея се и хълцам и отчайващо много искам да умра.
— Защото съм пълна глупачка и реших, че нещата могат да се променят — казвам му. — Че съм извадила късмет с теб. Че животът ми ще стане по-добър, че аз ще съм по-добре. — Опитвам да продължа, но вместо това залепвам длан на устата си, сякаш сама не мога да повярвам какви думи се каня да изрека. С мъка преглъщам камъка, заседнал в гърлото ми. Свалям ръка. — Адам. — Гласът ми е ранен, изтерзан. — Няма да се получи.