— Кое? — Той е замръзнал намясто с широко отворени очи. Гърдите му се издигат и спадат с твърде ускорен ритъм. — За какво говориш?
— Не можеш да ме докосваш — казвам му. — Не можеш да ме докосваш и вече съм успяла да те нараня…
— Не… Джулиет… — Адам става, прекосява стаята, коленичи до мен и се пресяга към ръцете ми, но аз ги отръпвам рязко назад, защото ръкавиците ми са съдрани, съдраха се в лабораторията и сега пръстите ми са голи.
Опасни.
Адам се взира в ръцете, които съм скрила зад гърба си, сякаш съм го зашлевила през лицето.
— Какво правиш? — пита ме той, без да ме поглежда. Още не е откъснал очи от ръцете ми. Диша едва-едва.
— Не мога да ти причиня подобно нещо. — Поклащам глава прекалено рязко. — Не искам заради мен да страдаш и да оставаш без сили, не искам винаги да се тревожиш, че мога неволно да те убия…
— Не, Джулиет, изслушай ме. — Призивът му е отчаян, очите му вече обхождат лицето ми. — И аз се притесних, чуваш ли? И аз се притесних. Много. Помислих си, че… че сигурно… знам ли, че сигурно ще стане лошо и че може би няма да успеем да намерим решение, но после говорих с Касъл. Обясних му всичко и той каза, че просто ще трябва да се науча да контролирам способностите си. Да ги активирам и потискам…
— Освен когато си с мен. Освен когато сме заедно…
— Не… какво? Не, особено когато сме заедно!
— Докосваш ли ме, с мен ли си, плащаш прескъпо! Вдигаш температура, когато сме заедно, Адам, съзнаваше ли го? Дори борбата с допира ми се отразява зле на здравето ти…
— Не ме слушаш… моля те… казвам ти, ще се науча да го контролирам…
— Кога? — питам аз и усещам как костите ми се трошат 1 по 1.
— Какво? Как така? Още сега… уча се в момента…
— И как вървят нещата? Лесно ли е?
Той затваря уста, но продължава да ме гледа, борейки се с някаква емоция, борейки се да запази самообладание.
— Какво се опитваш да кажеш? — пита ме накрая. — Да не би… — подхваща задъхано — … да не би… тоест… искаш да се откажем ли?
— Адам…
— Какво ми казваш в момента, Джулиет? — Вече е на крака, заровил разтреперани пръсти в косата си. — Не искаш… не искаш да си с мен?
И аз ставам на крака, мъчейки се да възпра сълзите, прогарящи очите ми, отчаяна да се хвърля в прегръдките му, но неспособна да помръдна. Проговарям с насечен глас:
— Разбира се, че искам да съм с теб.
Той изтръгва ръка от косата си. Гледа ме с открити, уязвими очи, но челюстта му е стегната, мускулите му са напрегнати, цялото му тяло се тресе от напъна да вдишва, издишва.
— Тогава какво се случва в момента? Защото определено се случва нещо и не ми харесва — казва той с пресеклив глас. — Не ми харесва, Джулиет, струва ми се точно обратното на всичко, което би ми харесало, по дяволите, а просто искам да те прегърна…
— Не искам да те н-наранявам…
— Няма да ме нараниш — уверява ме той, доближава ме, вперва умолителен поглед в очите ми. — Кълна се. Нищо няма да ми направиш… всичко ще е наред… вече съм по-добър. Упражнявам уменията си и съм натрупал сила…
— Прекалено опасно е, Адам, моля те. — Моля го, отстъпвам назад, бърша яростно сълзите, търкалящи се по лицето ми. — Така ще е най-добре за теб. Най-добре ще е да стоиш настрана от мен…
— Но аз не искам такова нещо… не ме питаш какво искам аз… — казва той, преследвайки ме, докато се изплъзвам от ръцете му. — Искам да съм с теб и не ми пука дали ще е трудно. Не ме е грижа, че ще са нужни повече усилия, защото именно на това се гради една връзка, Джулиет. На усилия. На ежедневна работа. И знам, че това е кофти, много, ама много кофти, и ще трябва здравата да се потрудим, но не ме интересува. Пак го искам. Искам да съм с теб.
В капан съм.
Приклещена съм между него и стената и не мога да избягам, а и не бих избягала, дори да можех. Не искам да му се съпротивлявам, макар и вътре в мен нещо да крещи, че би било ужасно егоистично от моя страна да му позволя да остане с мен, ако единствено ще го нараня. Но той ме гледа, гледа ме, сякаш го убивам, и осъзнавам, че го наранявам повече, като опитвам да му избягам.
Цялата треперя. Искам го толкова силно, а вече знам, че желанията ми ще трябва да почакат. И се ядосвам, задето е така. Толкова се ядосвам, че ми иде да викам.