Дали не можем поне да опитаме.
— Джулиет. — Гласът на Адам е дрезгав, треперлив от емоции. Ръцете му са на кръста ми, потрепват плахо, чакат разрешение. — Моля те.
И аз не възразявам.
Вече диша по-тежко, привежда се към мен, отпуска чело върху рамото ми. Долепя длани до средата на корема ми и ги спуска надолу по тялото ми, бавно, така бавно, че от гърлото ми се изтръгва стон.
В костите ми бушува земетресение, сблъскват се тектонски плочи на паника и удоволствие, а пръстите му пълзят бавно по бедрата ми, нагоре по гърба ми, по раменете ми и надолу по ръцете ми. Щом достигат китките ми, се поколебават. Тук свършва платът, оттук започва кожата ми.
Но той си поема дъх.
И поема ръцете ми.
За момент оставам парализирана, оглеждам лицето му за следи от болка или опасност, но тогава и двамата въздъхваме и виждам как по устните му плъзва колеблива усмивка, родена от нова надежда, нов оптимизъм, че може би всичко ще е наред.
Но тогава примигва и очите му се променят.
Стават по-дълбоки. Отчаяни. Гладни. Изучават ме, сякаш опитват да разчетат думите, гравирани вътре в мен, и вече усещам горещината на тялото му, силата в крайниците му, мощта в гърдите му и нямам време да го спра, преди да е впил устни в моите.
Лявата му ръка придържа главата ми, дясната се увива все по-силно около кръста ми, притиска ме към него, унищожава всяка рационална мисъл, която някога съм имала. Целувката му е дълбока. Толкова гореща. Представя ми една негова страна, която не съм познавала досега, и аз оставам без дъх.
Целувката му е като топъл дъжд и влажни дни и повредени термостати. Като свистящи чайници и ехтящи парни локомотиви и хрумването да се съблечеш, за да усетиш полъха на вятъра с кожата си.
Такава целувка те кара да осъзнаеш, че кислородът е надценяван.
Знам, че не бива да и се отдавам. Знам, че навярно е глупаво и безотговорно, като се има предвид всичко, което току-що научихме, но някой трябва да ме застреля, за да ме отлепи от устните му.
Дърпам тениската му, отчаяно търся за какво да се хвана, търся сал или спасителен пояс, изобщо нещо, което да ме закотви към реалността, но той се отдръпва, за да си поеме дъх, и съблича тениската си, захвърля я на пода, придърпва ме в обятията си и двамата се свличаме върху леглото ми.
Незнайно как се озовавам отгоре му.
Той се пресяга и ме притегля към себе си и ме обсипва с целувки, шията ми, бузите ми, и ръцете ми обхождат тялото му, изучават всяка негова извивка, всяка линия, всеки мускул, и той се отдръпва назад, долепя чело до моето и без да отваря очи, проронва:
— Как е възможно да съм толкова близо до теб, а в същото време да те чувствам убийствено далеч?
Думите му ме карат да си спомня обещанието, което му дадох преди 2 седмици, че като се възстанови, като оздравее, ще запомня всеки сантиметър от тялото му с устни.
Решавам, че моментът е подходящ да изпълня обещанието си.
Започвам с устата му, преминавам към едната му буза, плъзвам устни под линията на челюстта му, продължавам надолу по шията му, към раменете и ръцете му, обвити около мен. Дланите му се плъзгат по униформата, прилепнала по тялото ми като втора кожа, и той е горещ, толкова напрегнат в стремежа си да остане неподвижен, но чувам как сърцето подскача бясно под гърдите му.
До моето.
Проследявам с пръст очертанията на бялата птица, кръжаща по кожата му, татуировка на единственото невъзможно нещо, което мечтая да видя в живота си. Птица. Бяла птица с корона от златисти шарки по главата си.
Тя ще полети.
Птиците не летят, разправят учените, но според историята някога използвали крилете си именно за това. И искам да го видя един ден. Да докосна птицата в полет. Да я гледам как се рее в небесата, както е редно, както не успява в сънищата ми.
Навеждам се да целуна жълтата корона на главата ѝ , изрисувана надълбоко в гърдите на Адам. Чувам колко рязко си поема дъх.
— Обожавам тази татуировка — казвам му, вдигайки поглед към очите му. — Не съм я виждала, откакто пристигнахме тук. Не съм те виждала без тениска, откакто пристигнахме тук — прошепвам. — Още ли спиш гол до кръста?
Но Адам ми отговаря със странна усмивчица, сякаш се смее на някоя негова си тайна шега.
Той взима ръката ми от гърдите си и ме сваля на леглото до себе си и вече сме лице срещу лице. Разпуска конската ми опашка и освобождава кестенявите вълнички, които се разливат като стремглав водопад надолу по ключиците ми, по раменете ми, а странното е, че не съм усещала дори лек повей, откакто пристигнахме тук, но сега имам чувството, че вятърът се е приютил в тялото ми и свисти през дробовете ми, фучи в кръвта ми, смесва се с дъха ми и затруднява дишането ми.