Раменете ми се сковават от изненада.
— Нали уж казахте, че трябвало да работя сама?
Той примижава, взирайки се в пространството отвъд мен. Почесва се под ухото, пъхва другата си ръка в джоба.
— Всъщност не държах да работите сама — казва той. — Само че никой не прояви желание да ви партнира.
1, после 2, после 15 камъка се сгромолясват в стомаха ми. Няколко засядат в трахеята ми. Не знам защо вдишвам рязко, защо съм толкова учудена. Не би трябвало. Не всички са като Адам.
Малко хора могат да ме докосват, без да пострадат. Никой друг освен Адам не ме е докосвал с удоволствие.
Неща, за които никой не ми казва нищо.
Но Касъл се взира в мен с надежда в очите, с великодушие, без всякаква представа колко са ме наранили последните му думи. Защото макар да знам истината, винаги ме боли да я чуя с ушите си. Боли ме, като се сетя, че дори сега да живея под един топъл купол с Адам, останалата част от света ме вижда като заплаха. Като чудовище. Като изчадие.
— Ще ми се да разполагах с повече време — казва ми Касъл. — Но пък Кенджи най-сетне се освободи, успяхме да преустроим графика му и той каза, че на драго сърце би работил с вас. — Моментно колебание. — Стига вие да сте съгласна, разбира се.
Кенджи.
Иде ми да прихна в смях. Хич не се учудвам, че тъкмо Кенджи е единственият човек, готов да поеме този риск. Веднъж го нараних. Неволно. Но двамата не сме прекарвали много време заедно, откакто ни доведе в базата на Пункт Омега. Сякаш просто бе вършил работата си, бе изпълнявал мисия, а след успешното ѝ завършване просто се беше върнал към стария си живот. Очевидно Кенджи е важна фигура тук. Има си милион задачи. Милион отговорности. Хората като че ли го харесват, уважават го дори.
Чудя се дали познават дотегливия, вулгарен Кенджи, с когото аз се запознах.
— Защо не — казвам на Касъл, опитвайки да се усмихна за пръв път, откакто бе дошъл. — Звучи чудесно.
Той става. Очите му са грейнали, ентусиазирани, удовлетворени.
— Прекрасно. Ще ви уредя среща на закуска утре. Можете да закусите заедно и после да дойдете насам.
— О, но аз обикновено…
— Знам. — Прекъсва ме Касъл. Сега усмивката му е стегната тънка линия, челото му е сбърчено от тревога. — Обичате да се храните в компанията на господин Кент. Знам. Но не прекарвате почти никакво време с останалите, госпожице Ферърс, а ако възнамерявате да се задържите тук, ще трябва да започнете да ни се доверявате. Хората от Пункт Омега имат близка връзка с Кенджи. Той може да е гарантът ви. Ако всички ви виждат заедно, ще се чувстват по-спокойно във ваше присъствие. А това ще ви помогне да се приспособите към средата.
Горещина изпръсква лицето ми като вряло олио, стряскам се, усещам как пръстите ми потрепват, търся къде да скрия погледа си, преструвам се, че не чувствам болката, закотвена в гърдите ми. Налага ми се да преглътна 3 пъти, преди да отвърна.
— Те… те се страхуват от мен — казвам му със заглъхващ шепот. — Аз не… не искам да притеснявам никого. Не съм искала да им се натрапвам…
Касъл изпуска дълга, шумна въздишка. Свежда поглед, вдига го, почесва мекото местенце под брадичката си.
— Страхуват се — отвръща накрая — само защото не ви познават. Ако просто се постараете малко повече… ако опитате да ги опознаете… — Той млъква. Свъсва вежди. — Госпожице Ферърс, тук сте от две седмици, а не говорите дори със съквартирантките си.
— Но това не е защото… Мисля, че са прекрасни…
— Но продължавате да ги игнорирате? Не прекарвате никакво време с тях? Защо?
Не продумвам.
Касъл поклаща глава.
— Справихте се толкова добре през първия си ден тук. Държахте се почти приятелски с Брендън. Не проумявам какво се е случило — продължава Касъл. — Мислех, че животът тук ще ви допадне.
Брендън. Кльощавото момче с платиненоруса коса и електрически ток във вените. Спомням си го. Беше мил с мен.
— Харесвам Брендън — казвам озадачено на Касъл. — Да не ми е сърдит?