— Напоследък не мога да мигна — казва ми той с толкова нисък глас, че трябва да напрегна слуха си, за да го чуя. — Странно ми е нощем без теб. — Лявата му ръка е преплетена в косата ми, дясната обвива тялото ми. — Боже, колко ми липсваше само… — Проронва той, а думите му са дрезгав шепот в ухото ми. — Джулиет.
Цялата
горя.
Сякаш плувам в меласа, такава е целувката му, сякаш се потапям в разтопено злато, такава е целувката му, сякаш се гмуркам в океан от емоция и течението ме понася твърде стремглаво, за да осъзная, че се давя, но вече нищо не ме интересува: ръката ми, която май е спряла да ме боли, стаята, която не е изцяло моя, войната, която уж водим, тревогите ми за това коя съм, какво съм и в какво мога да се превърна.
Имам единственото важно нещо на света.
Този момент. Тези устни. Това силно тяло, притиснато към мен, и тези здрави ръце, търсещи начин да ме придърпат още по-близо, а знам, че искам още толкова много от него, искам го целия, искам да изпитам красотата на тази любов с връхчетата на пръстите си и дланите на ръцете си, и всяка тъкан, и всяка кост в тялото ми.
Искам всичко.
Ръцете ми са в косата му и го тегля към себе си, все по-близо, толкова близо, че вече е върху мен, и той откъсва устни от моите, за да си поеме въздух, но аз го издърпвам към себе си и обсипвам с целувки шията му, раменете му, гърдите му, обхождам с ръце гърба му и двете страни на торса му и чувството е неповторимо, каква енергия, каква невероятна мощ изпитвам от близостта си с него, докосването му, прегръдката му. Цялата ми същност оживява от електрически поток на адреналин, така яростен, така еуфоричен, че се чувствам подмладена, всесилна, неунищожима…
Отскачам назад.
Отдръпвам се така бързо, че залитам и падам от леглото, удряйки главата си в каменния под, и се надигам с олюляване, мъчейки се да чуя гласа му, но долавям единствено печално познатото ми хриптящо, парализирано дишане, и не мога да разсъждавам трезво, не виждам нищо и всичко е размито пред очите ми, и не мога, отказвам да повярвам, че това наистина се случва…
— Дж-Джул… — Опитва да каже той. — Н-не м-мо…
И аз се свличам на колене.
Пищя.
Пищя, както никога досега в целия си живот.
Петнайсета глава
Броя всичко.
Четни числа, нечетни числа, числа, кратни на десет. Броя тиктаканията на часовника, броя редовете между редовете на лист хартия. Броя насеченото туптене на сърцето си, броя тласъците на пулса си, и миганията си, и опитите, нужни ми да поема достатъчно кислород в белите си дробове. Стоя така, седя така, броя така, докато чувството не се разсее. Докато сълзите не спрат да текат, докато юмруците ми не престанат да треперят, докато сърцето ми не спре да боли.
Числата никога не стигат.
Адам е в медицинското крило.
В медицинското крило е и поискаха от мен да не го посещавам. Поискаха да му дам пространство, да му дам време да се възстанови,
Ужасяващо, себично, жалко чудовище.
Взех каквото исках. Знаех, че не бива, но въпреки това го взех. Адам не е предполагал, ни най-малко не е предполагал какво мъчение са способни да причинят ръцете ми. Не е подозирал дори колко дълбока, колко жестока е силата им. Познаваше изблиците ѝ само от думите на Касъл. Беше усещал само леки бодежи от нея и беше успявал да и се изплъзне, без да изпита пълната и мощ.
Но аз я познавам.
Знаех на какво съм способна. Знаех какви са рисковете и все пак го допуснах. Позволих си да забравя, да постъпя безразсъдно, да проявя алчност и глупост, защото копнеех по нещо недостижимо. Копнеех да повярвам във вълшебните приказки и щастливите завършеци… и отворените врати. Копнеех да се попреструвам на по-добър човек, но вместо това успях да надхвърля дори кошмарния облик, който околните ми бяха изградили.
Касъл дори не ми говори.
Кенджи обаче не се е отказал от срещата ни в 6:00 за утрешните тренировки, а и аз имам нужда да отклоня вниманието си другаде. Само дето ми се искаше да е по-скоро. От сега нататък животът ми ще е самотен, какъвто винаги е бил, и е най-добре да намеря с какво да запълвам времето си.