Разнищи ме

За да забравя.

Пълната, абсолютна самота ме поразява отново и отново, и отново. Липсата му в живота ми, прозрението, че повече никога няма да усетя топлината на тялото му, нежното му докосване. Нагледното доказателство за природата ми, постъпката ми и мястото ми в света.

Но вече съм приела условията на новата реалност.

Не мога да бъда с него. Няма да бъда с него. Няма да рискувам да го нараня отново, няма да рискувам да се превърна в страшилището, което да се бои да докосне, да целуне, да прегърне. Не искам да преча на нормалния му живот с друго момиче, такова, което няма да го убива малко по малко.

Затова трябва да се отлъча от неговия свят. Да отлъча него от моя.

Сега е много по-трудно. Много по-трудно е да се примиря с ледено, пусто съществувание, след като вече съм разбрала какво е топлина, какво е страст, нежност и интимност, каква необикновена утеха носи допирът с друго човешко същество.

Мисълта е унизителна.

Как можах да си втълпя, че мога безнаказано да се вживея в ролята на нормално момиче с нормален приятел, че мога да стана героиня в история като онези в книгите, които съм чела като дете.

Аз.

Джулиет си има мечта.

Дори самата мисъл е достатъчна да ме изпълни с дълбоко унижение. Как не ме беше срам да си въобразя, че мога да променя съдбата си? Как не ме беше срам да погледна в огледалото и да харесам бледото лице в него?

Колко тъжно.

Винаги съм си позволявала да си фантазирам, че съм принцесата, избягала от двореца и намерила добрата фея, която я превърнала в красиво момиче със светло бъдеще. Винаги съм се вкопчвала в нещо като надежда, в низове от "може би", "възможно е" и "кой знае". Но трябваше да се вслушам в думите на родителите си, а именно, че на същества като мен не е позволено да мечтаят. Същества като мен трябва да се унищожават, беше ми казала веднъж майка ми.

Започвам да си мисля, че са били прави. Започвам да се чудя дали просто да не се заровя в земята, преди да си спомня, че, реално погледнато, вече съм там. Дори не ми е трябвала лопата.

Странно е.

Колко празна се чувствам.

Сякаш вътре в мен има ехо. Сякаш съм едно от онези шоколадови зайчета, които някога продавали около Великден — просто куха отвътре сладка черупка. Точно това представлявам и аз.

Куха съм отвътре.

Всички тук ме мразят. Крехките приятелства, които бях започнала да изграждам, вече рухват. На Кенджи му е писнало от мен. Касъл е потресен, разочарован, ядосан дори. От пристигането си създавам на всички само грижи, а единственият човек, който някога е опитвал да види добрата ми страна, сега плаща за това с живота си.

Единственият човек, който някога е дръзвал да ме докосне.

Е... всъщност са двама.

Напоследък твърде често се хващам да мисля за Уорнър.

Спомням си очите му и причудливата му добрина, както и безскрупулното му, пресметливо поведение. Спомням си погледа му, когато бягах през прозореца, и ужаса по лицето му, когато насочих собствения му пистолет към сърцето му, а после започвам да се чудя защо мислите ми постоянно се връщат към човек, толкова различен от мен и в същото време толкова близък.

Знам, че скоро ще се видим отново, и се питам как ли ще ме посрещне. Питам се дали още ме иска жива, особено, като се има предвид, че опитах да го убия, питам се и какво е успяло да подтикне 19-годишен мъж хлапак човек към подобен окаян, насилнически живот, макар и да разбирам, че се самозаблуждавам. Защото знам истината. Защото навярно съм единственият човек, който би му влязъл в положение.

И ето какво установих:

Знам, че и той като мен е страдал много, в живота му никога не е присъствала топлината на приятелството или любовта, или мирното съвместно съществуване. Знам, че баща му е водачът на Възобновителите и поощрява мародерските наклонности на сина си, вместо да ги порицава, знам, че Уорнър не знае какво е да си нормален.

Също като мен.

Цял живот се е борил за идеалите на баща си, за болните му амбиции да покори света, без дори да попита защо го прави, без да се замисли за последиците, за стойността на човешкия живот. Разполага със сила, с мощ, с висока обществена позиция, които му позволяват да сее разруха безнаказано и които владее с гордост. Убива без угризения, без милост и ме иска за съюзник. Приема ме такава, каквато съм, и иска от мен да развия потенциала си докрай.

Страховито, чудовищно момиче със смъртоносна дарба. Тъжно, окаяно момиче без друг принос към света. Неспособно на нищо друго, освен да убива, да изтезава и да завзема. Такава ме иска той.

А напоследък вече не съм толкова сигурна, че бърка. Напоследък не съм особено сигурна в нищо. Напоследък не знам нищо за нещата, в които някога съм вярвала, вече не знам и почти нищо за себе си. Шепотът на Уорнър витае из съзнанието ми, казва ми, че мога да постигна повече, да развия силите си, да побера всичко в себе си; че мога да съм много повече от някакво си уплашено момиченце.