Казва ми, че мога да имам власт.
А аз продължавам да се колебая.
Продължавам да не виждам нищо хубаво в живота, който ми предлага. Да не виждам бъдеще в него. Да не го харесвам. Продължавам напук на всичко да си повтарям, че не искам да наранявам хората. Че не това е целта ми. И дори светът да ме мрази, дори никога да не спре да ме мрази, няма да си отмъстя на невинно човешко същество. Дори да умра, дори да ме убият, дори да ме умъртвят в съня ми, поне ще си отида с капка достойнство. С късче човечност все още изцяло мое, изцяло под моя контрол. И няма да позволя на никого да ми го отнеме.
Затова не бива да забравям, че Уорнър и аз сме 2 различни думи.
Синоними сме, но не сме напълно еднакви.
Синонимите се познават един друг като стари колеги, като двойка приятели, обиколили света заедно. Разказват си истории, спомени за общите си корени и често забравят, че макар да си приличат, са напълно различни един от друг, че макар да споделят дадени характеристики, единият никога не може да замени другия. Защото тиха нощ не е същото като безшумна нощ, здрав мъж не е същото като уравновесен мъж и ярка светлина не е същото като искряща светлина, защото начинът, по който се вписват в изреченията, променя всичко.
Не са еднозначни.
Цял живот се боря да съм по-добра. Да съм по-силна. Защото, за разлика от Уорнър, аз не искам да съм бич земен. Не искам да наранявам хората.
Не искам да използвам силата си за изтезания.
Но после поглеждам двете си ръце и си спомням на какво са способни. Спомням си какво съм направила и напълно съзнавам какво мога да направя, наумя ли си го. Защото е истински трудно да се бориш с нещо, върху което нямаш контрол, а в момента нямам контрол дори върху собственото си въображение, сграбчило косата ми, за да ме повлече към мрака.
Шестнайсета глава
Самотата е странно нещо.
Промъква се до теб незабелязано, присяда на леглото ти в мрака и милва косата ти, докато спиш. Увива се около костите ти, затяга се така силно, че почти не можеш да дишаш, почти не чуваш пулса си, докато тя се разлива нагоре по кожата ти и докосва с устни меките косъмчета по тила ти. Оставя лъжи в сърцето ти, лъжи до възглавницата ти, изсмуква светлината от всеки ъгъл на стаята ти. Превръща се в твой вечен спътник, стиска ръката ти и те дърпа надолу точно когато опитваш да се задържиш на крака.
Сутрин се будиш с въпроса "Кой съм аз?". Нощем не мигваш, трепериш.
Съмняваш се, съмняваш се, съмняваш се
дали
или
не трябва ли
защо не мога
...
И дори когато си готов да я прогониш. Когато си готов да избягаш от нея. Когато си готов за съвършено нов живот. Самотата е старата приятелка, застанала до теб в огледалото, гледа те в очите, предизвиква те да заживееш без нея. Не намираш думи да се пребориш със самия себе си, да се пребориш с думите, крещящи, че не си достатъчно добър и никога, ама никога няма да бъдеш достатъчно добър.
Самотата е злостен, невъзможен спътник.
Понякога просто отказва да те остави на мира.
— Ехооооооооо?
Примигвам и ахвам, дръпвам се от пръстите, щракащи пред лицето ми, докато познатите каменни стени на Пункт Омега се избистрят пред очите ми, изтръгвайки ме от унеса. Успявам да се обърна.
И виждам Кенджи.
— Какво? — питам с паникьосан, разтревожен поглед. Свивам и отпускам голите си ръце, мечтаейки да имам нещо, с което да покрия замръзналите си пръсти. Униформата ми няма джобове, а не успях да спася ръкавиците, които съсипах в лабораторията. Други не са ми давали.
— Подранила си — казва ми Кенджи, килвайки глава настрани, гледа ме едновременно с изненада и любопитство.
Аз свивам рамене и опитвам да скрия лицето си, понеже не искам да му призная, че почти не съм спала през нощта. Будна съм от 3:00 часа, а до 4:00 вече бях облечена и готова за тренировка. Просто си търся причина да запълня съзнанието си с неща, нямащи нищо общо със собствените ми мисли.
— Вълнувам се — излъгвам го. — Какви са плановете за днес?
Той поклаща леко глава. Примижава, вперил поглед в точка отвъд рамото ми.