— А ти… — прокашля се — … добре ли си?
— Да, разбира се.
— Хм.
— Какво?
— Нищо — отвръща бързо той. — Просто, да ти кажа… — Махва небрежно към лицето ми. — Не изглеждаш особено добре, принцесо. Видът ти е горе-долу такъв, какъвто беше първия ден, когато Уорнър те доведе във военната база. Уплашена и мъртвешки бледа и, без да се засягаш, но май ти е време за душ.
Усмихвам се и се преструвам, че не усещам как лицето ми трепери от напъна. Опитвам да отпусна раменете си, да придобия нормално изражение, спокойно, сдържано, и чак тогава казвам:
— Добре съм. Наистина. — Свеждам очи. — Просто… малко е студеничко тук. Не съм свикнала да съм без ръкавици.
Кенджи кима с глава, но пак не ме поглежда в очите.
— Ясно. Добре. Нали знаеш, че ще се оправи?
— Какво? — Дишане. Хич не ме бива в дишането.
— Кент. — Най-сетне се обръща към мен. — Гаджето ти. Адам. Ще се оправи.
1 дума, 1 простичко, глупаво напомняне за него подплашва пеперудите, заспали в стомаха ми, преди да си спомня, че Адам вече не ми е гадже. Вече не ми е нищо. Невъзможно е.
И пеперудите падат мъртви по земята.
— Е — казвам твърде гръмко, твърде ведро. — Не е ли време да тръгваме? Май е време, а?
Кенджи ми хвърля странен поглед, но не коментира.
— Да — казва той. — Да, вярно. Последвай ме.
Седемнайсета глава
Кенджи ме отвежда до врата, която не съм виждала досега. Врата, водеща към стая, в която не съм влизала досега.
Отвътре се чуват гласове.
Кенджи почуква два пъти, завърта дръжката и какофонията ме обгръща изневиделица. Влизаме в стая, препълнена с хора, лица, които съм виждала само отдалече, усмихнати, смеещи се хора, в чиято компания никога не съм била добре дошла. Съзирам единични чинове със столове пред тях, подредени в обширното пространство като в класна стая. На стената има бяла дъска и примигващ екран. Зървам Касъл. Стои в ъгъла и се взира в някаква папка с такава концентрация, че дори не ни забелязва, докато Кенджи не изкрещява за поздрав.
Цялото лице на Касъл се озарява.
Разбирателството помежду им вече ми е направило впечатление, но с времето ми става все по-ясно, че Касъл питае специална симпатия към Кенджи. Грижовна, авторитетна привързаност, каквато обикновено изпитват родителите към децата си. Чудя се каква ли точно е връзката помежду им. Къде се е зародила, как се е зародила, какво ги е събрало. Кара ме да се замисля колко малко знам за хората от Пункт Омега.
Оглеждам бодрите им лица, мъже и жени, млади и на средна възраст, от всякакви раси, с всякакъв ръст. Общуват помежду си, сякаш са семейство, а аз усещам странен бодеж от едната си страна, нещо пробива дупки в мен и спадам като спукана топка.
Имам чувството, че съм притиснала лице в стъклото и наблюдавам сцената от много, много далеч, мечтая си, копнея да съм част от нещо, от което знам, че никога няма да съм истинска част. Понякога забравям, че съществуват хора, успяващи да се усмихват всеки ден, независимо от всичко.
Още не са загубили надежда.
Ненадейно ме обзема свенливост, смутеност, срам дори. Дневната светлина придава тъмен, окаян вид на мислите ми, а искам да се преструвам на оптимист, искам да повярвам, че ще намеря начин да живея. Че може би има шанс за мен.
Някой подсвирква.
— Хайде, народе — провиква се Кенджи, свил ръце пред устата си като пред високоговорител. — Хайде по местата. Ще направим един инструктаж за онези от вас, които идват за пръв път, затова ще ви помоля да запазите тишина за малко. — Той оглежда тълпата. — Така. Добре. Всеки да седне на мястото си. Няма значение къде. Лили… няма нужда… добре, хубаво, и така става. Просто се настанете удобно. Започваме след пет минути, ясно? — Вдига разтворена длан с разперени пръсти. — Пет минути.
Аз заемам най-близкото свободно място, без да поглеждам наоколо. Държа главата си сведена, а очите си — приковани в шарките на дървото пред мен, докато всички останали се наместват шумно по чиновете си. Накрая дръзвам да погледна надясно. Съвършено бяла коса, снежнобяла кожа и бистри сини очи отвръщат на погледа ми.
Брендън. Електрическото момче.
Усмихва ми се. Махва ми с 2 пръста.
Аз му кимвам.
— О, здрасти — чувам някой да казва. — Какво правиш тук?
Врътвам се наляво и откривам пясъчноруса коса и черни пластмасови очила върху крив нос. Иронична усмивчица, нарисувана върху бледо лице. Уинстън. Спомням си го. Него бяха изпратили да говори с мен през първия ми ден в базата на Пункт Омега. Представи се като някакъв психолог. Освен това униформата ми е негово дело. Съсипаните ръкавици — също.