Май е някакъв гений. Не знам със сигурност.
В момента дъвче капачката на химикалката си и ме зяпа. Избутва с показалец очилата нагоре по носа си. Спомням си, че ми е задал въпрос, и правя опит да му отговоря.
— Всъщност не знам. Кенджи ме доведе, без да ми каже защо.
Уинстън не изглежда изненадан. Просто врътва очи.
— Ама и той е един с неговите мистерии. Не разбирам защо смята, че е толкова добра идея да държи хората под напрежение. Все едно живее във филм. Към всичко подхожда драматично. Адски ми лази по нервите.
Нямам представа как да отвърна на подобен коментар.
— О, изобщо не го слушай. — Нечий глас с британски акцент се намесва в разговора ни. Обръщам се и виждам усмивката на Брендън. — Уинстън винаги е леко докачлив толкова рано сутринта.
— Божичко. Рано, и още как — съгласява се Уинстън. — В момента бих изритал някой войник в чатала за чаша кафе.
— Ти си виновен, задето не си доспиваш, друже — отвръща Брендън. — Въобразяваш си, че можеш да оцелееш с три часа сън на денонощие? Сигурно си полудял.
Уинстън пуска надъвканата си химикалка върху чина. Прокарва уморена ръка през косата си. Сваля очилата си и разтърква лицето си.
— Заради шибаните патрули е. Всяка божа нощ. Нещо се мъти и положението загрубява. Защо им е иначе на всичките тези войници да сноват наоколо? Какво правят, по дяволите? Направо будувам през цялото време…
— За какво говориш? — питам, преди да съм успяла да се възпра. Ушите ми са наострени, а интересът ми е възбуден. Досега не ми е изпадала възможност да чуя новини за външния свят. Касъл държеше да съсредоточа всичката си енергия в тренировките, така че не чувах друго освен обичайното "времето ни изтича" и "трябва да се научиш, преди да е станало късно". Започвам да се тревожа, че ситуацията е по-тежка, отколкото съм предполагала.
— Патрулите ли? — пита Брендън. Махва с жест на осведомен човек. — О, ами нали знаеш, че работим на смени? По двойки. Редуваме се да стоим на пост нощем. — Обяснява той. — През повечето време не е нищо особено, просто рутина.
— Но напоследък е малко шантаво — намесва се Уинстън. — Имам чувството, че вече ни издирват много сериозно. Че вече не е просто някаква си смахната теория. Все едно знаят, че сме истинска заплаха, и имат някакво понятие за местонахождението ни. — Той поклаща глава. — Но това е невъзможно.
— Не е невъзможно, друже.
— Как, по дяволите, биха ни открили? Та ние сме същински Бермудски триъгълник.
— Очевидно не.
— Е, какъвто и да е случаят, започвам да се плаша — казва Уинстън. — Войниците им са плъзнали навсякъде, твърде близо до нас. Виждаме ги на камерите. — Обяснява ми той, забелязвайки объркания ми поглед. — А най-странното е — добавя, привеждайки се напред и понижавайки глас, — че Уорнър винаги ги съпровожда. Всяка божа нощ. Патрулира с тях, раздава им заповеди, които не чувам. А ръката му още е гипсирана.
— Уорнър ли? — Очите ми се ококорват. — Той е с тях? Това… това… необичайно ли е?
— Доста е странничко — казва Брендън. — Той е главнокомандващ и регент на Сектор 45. При нормални обстоятелства поверява тази задача на някой полковник, на лейтенант дори. Работата в базата трябва да му е най-приоритетна, все пак той ръководи войниците. — Брендън клати глава. — Според мен постъпва доста необмислено, поема голям риск, оставяйки лагера си без надзор толкова време. Странно е, че си позволява да отсъства толкова нощи.
— Точно така — казва Уинстън, кимайки с глава. — Именно. — Посочва отривисто двама ни с Брендън. — Следва въпросът на кого поверява командването на лагера? Тоя тип няма доверие на никого, далеч не е известен с желанието си да упълномощава други хора, затова е доста странно, че оставя базата си всяка нощ, не смятате ли? — Пауза. — Просто не се връзва. Нещо не е както трябва.
— А дали — питам аз с неочакван страх и неочаквана храброст — не търси
— Аха — въздъхва Уинстън. Почесва едната страна на носа си. — Така си мисля и аз. И много ми се ще да разбера какво е.
— Нас, естествено — казва Брендън. — Търси нас.
Уинстън като че ли не е на същото мнение.
— Не знам — казва той. — Този път е различно. От години ни издирват, но никога досега не са действали така. Никога не са влагали толкова военна сила в подобна мисия. И никога не са стигали толкова близо.