— Леле! — прошепвам аз, без да смея да изложа нито една от собствените си теории. А и не ми се вглъбява в това
Не дръзвам да го спомена.
— Да — проточва Уинстън, взимайки отново надъвканата си химикалка. — Луда работа. Както и да е, ако днес не се сдобием с прясно сварено кафе, съвсем сериозно ще откача.
Оглеждам се из стаята. Никъде на виждам кафе. Нито пък храна. Чудя се как ли ще го преживее Уинстън.
— Ще закусим ли, преди да започнем?
— Не — отговаря той. — Днес закуската е по друго време. Но пък ще имаме голям избор, като се върнем. Първи ще пълним подносите. Това е единственото положително нещо.
— Като се върнем откъде?
— Отвън — отговаря Брендън, облягайки се назад в стола си. Сочи към тавана. — Качваме се нагоре и после сме навън.
— Какво? — ахвам аз и за пръв път преливам от вълнение. — Наистина ли?
— Аха. — Уинстън връща очилата на носа си. — И май сега ще се запознаеш с работата ни тук. — Той кимва към предната част на стаята и виждам как Кенджи качва някакъв грамаден сандък върху една от масите.
— Какво имаш предвид? — питам. — Каква работа?
— О, сещаш се — вдига рамене Уинстън. Сключва пръсти на тила си. — Едри кражби. Въоръжени грабежи. Такива неща.
Прихвам да се смея, а Брендън ме спира. Даже слага ръка на рамото ми и за момент ме полазва кротък ужас. Питам се дали не е загубил ума си.
— Не се шегува — казва ми той. — И дано да можеш да боравиш с пистолет.
Осемнайсета глава
Изглеждаме като бездомници.
Следователно изглеждаме като цивилни граждани.
Преместили сме се от класната стая в коридора и носим сходно облекло — дрипаво, сивкаво, опърпано. Всички донагласяват маскировката си в движение, Уинстън сваля пластмасовите си очила и ги пъхва в сакото си, след което закопчава якето си. Вдига яката чак до брадичката си и се сгушва в нея. Лили, едно от другите момичета, увива дебел шал около устата си и слага качулката на палтото си. Виждам как Кенджи си нахлузва чифт ръкавици и дооправя тъмнозеления си панталон така, че да скрие по-добре пистолета, пъхнат под колана му.
Брендън се промъква до мен.
Изважда кепе от джоба си и го нахлупва на главата си, после закопчава якето си догоре. Черният плат на шапката му подчертава по стряскащ начин синьото на очите му, прави го още по-ярко, още по-пронизително. Той ме хваща да го гледам и ми праща усмивка. После ми хвърля чифт стари ръкавици с 2 размера по-големи от моя и се навежда да стегне връзките на кубинките си.
Поемам си малка глътка въздух.
Старая се да съсредоточа всичката си енергия в сегашния момент и предстоящата задача. Казвам си да не мисля за Адам, да не се чудя какво ли прави, или дали се възстановява, или как се чувства. Умолявам се да не задържам мислите си на последните ни няколко мига заедно, на допира му, на прегръдката му, на устните му и ръцете му и учестеното му дишане…
Провалям се.
Не мога да не мисля за това как вечно се опитва да ме предпази, как едва не загуби живота си заради това. Още от самото начало ме защитава, бди над мен, без да осъзнае, че аз съм била най-голямата заплаха. Най-голямата опасност. Има прекалено високо мнение за мен, незаслужено ме издига на пиедестал. Навярно не би му хрумнало дори, че вече познавам способностите си. Знам, че ако пожелая, мога да нараня всеки.
Вече знам.
Знам, че мога да прекърша Касъл надве. Знам, че мога да разбия главата на Кенджи в някоя стена. Знам, че мога да разцепя Земята.
Кара ме да се чувствам зле.
Но определено нямам нужда от нечия закрила. Нямам нужда някой да се тревожи за мен или да ме мисли, или да рискува да се влюби в мен.
— Здрасти. — Кенджи спира до мен, хваща лакътя ми. — Готова ли си?
Кимвам. Усмихвам му се леко.
Дрехите на гърба ми са взети назаем. Картата, висяща от врата ми, скрита под униформата ми, е чисто нова. Днес ми издадоха фалшива регистрационна карта, служеща като доказателство, че работя и живея в някой от комплексите на Възобновителите, че съм вписана като гражданин, обитаващ регулираната от тях територия. Всеки законен гражданин си има такава. На мен така и не ми бяха издали досега, понеже живеех в психиатрична клиника; хора като мен нямаха нужда от карта. Даже ми се струва, че очакваха просто да си умра там. Документи за самоличност не бяха нужни.