Знам единствено, че Възобновителите са управляващата сила от 10 години насам.
Знам го, защото сложиха начало на политическата си кампания, когато бях на 7. Никога няма да забравя първата стъпка към пропастта. Спомням си дните, когато животът още беше сравнително нормален, когато хората просто умираха под път и над път, когато имаше достатъчно храна за онези, които можеха да си я позволят. Това беше, преди ракът да стане една от най-често срещаните болести, преди климатът да се превърне в необуздан, разлютен звяр. Спомням си колко се вълнуваше народът ни заради появата на Възобновителите. Спомням си надеждата по лицата на учителите ми и обявленията, които бяхме принудени да гледаме посред учебния ден. Спомням си всички тези неща.
И точно 4 месеца, преди 14-годишното ми Аз да извърши непростимото си престъпление, народът ни повери властта в ръцете на Възобновителите, за да ни поведат към едно по-светло бъдеще.
Надежда. Толкова надежда имаха. Родителите ми, съседите ми, учителите и съучениците ми. Всички се надяваха на добро, докато приветстваха с радушни възгласи Възобновителите и им се кълняха в непоколебима подкрепа.
Надеждата кара хората да правят ужасни неща.
Спомням си протестите, които се вихреха малко преди да ме отведат от дома. Спомням си улиците, залети от гневни тълпи хора, решили, че искат да върнат покупката си. Спомням си как Възобновителите боядисаха демонстрантите в червено от глава до пети и им казаха, че е трябвало да прочетат малките буквички отдолу, преди да напуснат домовете си онази сутрин.
Закупени стоки не се връщат.
Касъл и Кенджи ме взимат на тази мисия, за да ме приветстват с добре дошла в ядрото на Пункт Омега. Искат да се присъединя към движението, да приема членовете му, да разбера защо каузата им е толкова важна. Касъл иска от мен да се боря срещу Възобновителите и плановете им за света ни — унищожението на книги, артефакти, езици, история; срещу елементарния, празен, сив живот, към който целят да подтикнат идните поколения. Иска да се уверя с очите си, че земята ни все още не е разрушена необратимо, иска да ми докаже, че бъдещето ни може да бъде спасено, че нещата могат да се оправят, стига властта да попадне в правилни ръце.
Иска от мен да им имам доверие.
Аз искам да им имам доверие.
Но понякога се плаша. Дори с ограничения си житейски опит, вече съм се уверила, че хората, преследващи властта, не заслужават доверие. Хора с извисени въжделения, помпозни речи и непринудени усмивки досега не са успявали да успокоят сърцето ми. Мъже с оръжия никога не са успявали да приспят опасенията ми, колкото и пъти да са се заклевали, че убиват в името на висша кауза.
А не ми е убягнал фактът, че хората от Пункт Омега са въоръжени до зъби.
Но ме гложди любопитство. Отчайващо любопитство.
Маскирана съм в стари, парцаливи дрехи и дебела вълнена шапка, която почти покрива очите ми. Нося тежко яке, навярно мъжко, а кожените ми кубинки са почти скрити от крачолите на възголемия панталон, надиплени около глезените ми. Изглеждам като най-обикновена гражданка. Бедна, измъчена гражданка, бореща се за прехраната на семейството си.
Зад нас се чува щракване на врата и всички се обръщаме. Касъл сияе насреща ни. Оглежда струпаната групичка.
Аз. Уинстън. Кенджи. Брендън. Момичето на име Лили. 10 други души, които още не познавам. Общо сме 16, включително с Касъл. Хубаво четно число.
— Добре, приятели — подхваща Касъл, плясвайки с ръце. Забелязвам, че и той си е сложил ръкавици. Като всички нас. Днес съм просто едно момиче сред група хора, носещи нормални дрехи и нормални ръкавици. Днес съм просто цифра. Нищо особено. Най-обикновен човек. Само за днес.
Чувството е толкова абсурдно, че ми иде да се усмихна.
После си спомням как бях на косъм да убия Адам вчера и внезапно забравям как да движа устните си.
— Готови ли сме? — пита Касъл, озъртайки се наоколо. — Не забравяйте какво обсъждахме. — Казва той. Пауза. Съсредоточен поглед. За всеки поотделно. Този върху мен се задържа малко повечко. — Добре тогава. Последвайте ме.
Никой не говори, докато следваме Касъл из лабиринта от коридори, и за момент се замислям колко лесно би било просто да се загубя сред тълпата. Да избягам, да се слея с фона и никога повече да не ме видят.
Умувам какво да кажа, за да разсея мълчанието.
— А как ще стигнем дотам? — питам неясно кого.
— Пеша — отвръща Уинстън.
Краката ни трополят по пода в отговор.