— Повечето граждани нямат коли — обяснява Кенджи. — А е от ясно по-ясно, че не можем да тръгнем с танка. Ако искаме да не се набиваме на очи, трябва да се държим като обикновени хора. И да вървим пеша.
Касъл ни води към изхода, а аз вече не помня как сме стигнали дотук, кой тунел накъде завива. Все повече и повече се уверявам колко малко знам за това място, колко малка част от него съм видяла. Въпреки че, ако трябва да съм откровена, не съм си правила труда да ходя на опознавателни обиколки.
Трябва да сторя нещо по въпроса.
Чак когато теренът под краката ми се променя, осъзнавам колко близо сме до външния свят. Катерим се нагоре, по каменни стъпала, вдълбани в земята. Оттук виждам нещо като квадратна метална вратичка. Има си резе.
Осъзнавам, че съм леко притеснена.
Напрегната.
Развълнувана, но и поуплашена.
Днес ще видя света през очите на обикновена гражданка, ще го видя отблизо за пръв път в живота си. Ще разбера с какви трудности се бори съвременното ни общество.
Касъл спира пред вратата, голяма колкото прозорец. Обръща се към нас.
— Кои сте вие? — пита ни.
Никой не отговаря.
Касъл изопва рамене, разгръщайки пълния си ръст. Скръства ръце пред гърдите си.
— Лили — казва той. — Име. Номер на документите. Възраст. Сектор и занимание. Веднага.
Лили сваля шала от устата си. Проговаря с леко механичен глас:
— Името ми е Ерика Фонтен, 1117-52QZ. На 26 години. Живея в Сектор 45.
— Занимание — подканва я Касъл с леко нетърпелив тон.
— Текстилен работник. Фабрика 19А-ХС2.
— Уинстън — нарежда Касъл.
— Името ми е Кийт Хънтър, 4556-65DS — отвръща Уинстън. — На 34 години. Сектор 45. Работя в металната промишленост. Фабрика 15В-ХС2.
Кенджи не чака да го подканят.
— Хиро Ямасаки, 8891-11DX. 20 години. Сектор 45. Артилерийски склад. 13А-ХС2.
Касъл кима с глава, докато всички останали се изреждат да цитират информацията, гравирана върху регистрационните им карти. Той се усмихва доволно. После вперва поглед в мен и всички очи наоколо се приковават към лицето ми, чакайки да видят дали ще се изложа.
— Делия Дюпон — казвам аз. Думите се изнизват от устните ми неочаквано лесно.
Нямаме намерение да привличаме вниманието на военните, но това е предпазна мярка, в случай че поискат от нас да се идентифицираме, трябва да знаем информацията върху регистрационните си карти така, сякаш описва нас самите. Кенджи ни успокои, че макар войниците, отговорни за комплексите, да са от Сектор 45, не са същите като онези в базата. Не му се вярва да се натъкнем на някого, който би ни разпознал.
И все пак.
За всеки случай.
Прокашлям се.
— Номер на документите 1223-99SX. 17 години. Сектор 45. Работя в металната промишленост. Фабрика 15А-ХС2.
Касъл отново задържа погледа си върху мен малко повече от нужното.
Накрая кимва. Оглежда всички ни.
— И кои — продължава с дълбок, ясен, отривист глас — са трите въпроса, които трябва да си зададете, преди да проговорите?
Отново мълчание. Но не защото не знаем отговора.
Касъл започва да отброява на пръсти.
— Първо! Нужно ли е да казвам нещо? Второ! Нужно ли е точно аз да казвам нещо? И трето! Нужно ли е точно аз да казвам нещо точно сега?
Никой не проронва и дума.
— Не говорим, освен ако не е абсолютно наложително — казва Касъл. — Не се смеем, не се усмихваме. По възможност не се поглеждаме един друг. Правим се на непознати. Не вършим абсолютно нищо, с което можем да привлечем излишни погледи. Не искаме ничие внимание върху себе си. — Пауза. — Разбирате, нали? Ясно ли е?
Всички кимваме.
— А ако нещо се обърка?
— Пръсваме се. — Кенджи се прокашля. — Бягаме. Крием се. Мислим единствено за себе си. И при никакви обстоятелства не издаваме местонахождението на Пункт Омега.
Като че ли всички си поемат дълбока глътка въздух по едно и също време.
Касъл отваря малката врата. Надниква навън и чак тогава ни махва да го последваме. Промъкваме се през отвора един по един, безшумни като думите, които не напускат устните ни.
Не съм излизала изпод земята почти 3 седмици. Имам чувството, че са били 3 месеца.
Веднага щом въздухът ме блъсва в лицето, усещам как вятърът хапе кожата ми по онзи познат начин, някак укорително. Сякаш ме хока, задето съм липсвала толкова дълго време.
Намираме се насред замръзнала пустош. Въздухът е леден, режещ, наоколо ни танцуват мъртви листа. Малкото оцелели дървета се олюляват на вятъра, прекършените им, самотни клони се молят за нечие другарство. Поглеждам наляво. Поглеждам надясно. Поглеждам право напред.