Наоколо няма нищо.
Касъл ни разказа, че същата тази местност някога била покрита с тучна, буйна растителност. Че когато започнали да търсят скришно място за Пункт Омега, това им се сторило идеално. Но това е било преди толкова много време — цели десетилетия. Сега всичко е променено. Самата природа е различна. А е твърде късно за местене.
Затова се справяме както можем.
Тази част, твърди Касъл, е най-сложната. Тук сме уязвими. Лесно забележими дори дегизирани като обикновени граждани, защото мястото ни не е тук. Гражданите нямат работа извън границите на комплексите, не напускат регулираната територия, определена като безопасна от Възобновителите. Спипат ли те извън нея, нарушил си законите на новото ни псевдоправителство и последиците са жестоки.
Затова трябва да достигнем комплексите възможно най-бързо.
Планът е Кенджи — чиято дарба му позволява да се слива с околната среда, — да се движи пред групата в невидимо състояние, за да се увери, че пътят е чист. Останалите го следваме на няколко метра разстояние, внимателно, безшумно, съвършено тихо, готови да побегнем при нужда. Странно е, като се има предвид колко сплотена е общността на Пункт Омега, че Касъл не ни поощрява да стоим заедно. Но това, както самият той ни обясни, е за доброто на болшинството от нас. Това е саможертва. Един от нас трябва да е готов да го хванат, за да даде шанс на останалите да се измъкнат.
Да се жертва за отбора.
Пътят ни е чист.
Вървим поне от половин час и като че ли никой не охранява това пустеещо парче земя. Скоро комплексите изникват на хоризонта. Квартали и квартали, и квартали от метални кутии, кубове, струпани един до друг по древната, хриптяща земя. Загръщам се по-плътно в палтото си, а вятърът се обръща на една страна, само и само да транжира човешката ни плът.
В ден като днешния е твърде студено за живот.
Под бедняшкото си облекло нося униформата си, създадена така, че да контролира телесната ми температура, и въпреки това треперя от студ. Мога само да гадая какво преживяват останалите в момента. Надниквам към Брендън и откривам, че и той вече прави същото. Погледите ни се срещат за част от секундата, но се кълна, че ми се усмихва, вятърът брули бузите му до зачервяване, сякаш в пристъп на ревност заради блуждаещите му очи.
Сини. Толкова сини.
Доста различно, по-светло, почти прозрачно синьо, но все пак същинско, истинско синьо. Сините очи винаги ще ми напомнят за Адам, казвам си. И болката отново ме връхлита. Напада с ярост сърцето ми.
— Побързайте! — Вятърът донася гласа на Кенджи, но тялото му го няма. Намираме се едва на няколко крачки от първите постройки, но съм замръзнала намясто, кръв и лед, и счупени вилици стържат по гърба ми. — БЪРЗО! — Изгърмява гласът на Кенджи отново. — Тръгвайте към комплексите и крийте лицата си! Войници на три часа!
Всички подскачаме едновременно и се втурваме напред, стараейки се да не се набиваме на очи, и скоро вече сме скрити зад стената на една метална сграда, навеждаме глави и всеки се преструва на един от многото хора, събиращи парчета стомана и желязо от купчините боклук, разпръснати наоколо.
Комплексите са разположени върху огромно поле от отпадъци. Смет и пластмаса, както и метални стружки, поръсени като конфети по пода на детска стая. Тънък слой сняг застила всичко, сякаш земята е направила неудачен опит да прикрие грозотата си точно преди да пристигнем. Но целият този свят е едно огромно сметище.
Вдигам поглед нагоре.
Надничам през рамо.
Оглеждам се наоколо тъкмо както ми е казано да не правя, но просто не мога да се сдържа. Трябва да гледам към земята, сякаш живея тук, сякаш нищо от пейзажа не ми е ново, сякаш не искам да вдигам лице, за да не го жили студът. Трябва да съм превита, прегърбена като всички останали хора, мъчещи се да намерят топлина. Но има толкова много за гледане. Толкова много за наблюдение. Толкова много непознати за мен неща.
Затова се осмелявам да вдигна глава.
И вятърът ме сграбчва за гърлото.
Двайсета глава
Уорнър стои на около 5 метра от мен.
Костюмът му е шит по поръчка и е плътно прилепнал по фигурата му, в толкова наситен нюанс на черното е, че е почти ослепителен. Раменете му са загърнати с разкопчано вълнено палто с цвят на дървесен мъх и широколистни гори, 5 тона по-тъмен от зелените му… зелени очи; искрящите златни копчета са идеалното допълнение към златистата му коса. Носи черна вратовръзка. Черни кожени ръкавици. Лъснати черни кубинки.