Поизправя ли се съвсем мъничко, ще успея да го видя. Ще успея да видя какво прави на горкото същество и може би ще намеря начин да го спра, преди да е станало твърде късно, но в този момент чувам гласа на Касъл, висок шепот. Привиква ни, казва ни, че хоризонтът е чист да продължим напред, Уорнър го няма.
— Всички тръгваме, но поотделно — нарежда той. — Придържайте се към плана! Никой да не се лепва за друг. Среща при сборния пункт. Ако не успеете навреме, оставяме ви. Имате трийсет минути.
Кенджи дърпа ръката ми, казва ми да стана на крака, да се концентрирам, да гледам в правилната посока. Вдигам поглед и виждам, че останалите вече са изчезнали, Кенджи обаче не помръдва от мястото си. Ругае под носа си, докато най-сетне не се изправям. Кимвам с глава. Уверявам го, че знам плана, и му махвам да продължава без мен. Напомням му, че не бива да ни виждат заедно. Че не бива да се движим по групи или двойки. Не трябва да се набиваме на очи.
Най-накрая, най-накрая той се обръща и потегля.
Гледам го как се отдалечава. После правя няколко крачки напред, но веднага се завъртам и хуквам обратно към ъгъла на комплекса, прилепвайки гръб до стената, за да се скрия от чужди погледи.
Очите ми обхождат района, докато не попадат на оградата, където видях Уорнър за последно; надигам се на пръсти, за да надникна над нея.
И ми се налага да покрия устата си с длан, за да не ахна на глас.
Уорнър е клекнал на земята и храни кучето със здравата си ръка. Треперещото кокалесто телце на животинчето е сгушено в отвореното палто на Уорнър, а късите му премръзнали крачета шават в търсене на топлинка. Маха бясно с опашка, отдръпва се назад да погледне Уорнър в очите и веднага се връща в уюта на палтото. Чувам Уорнър да се смее.
Виждам го да се усмихва.
Усмивката го преобразява до неузнаваемост, запалва звезди в очите му, облива устните му с ярка светлина и осъзнавам, че никога досега не съм го виждала такъв. Не съм виждала дори зъбите му — толкова прави, толкова бели, напълно съвършени. Изящна, изящна външност за момче с черно, черно сърце. Трудно ми е да повярвам, че ръцете на човека пред мен са оцапани с кръв. Изглежда мекушав и уязвим — съвсем човешки. Очите му са присвити от широката усмивка, а бузите му — порозовели от студа.
Има трапчинки.
Спокойно бих го нарекла най-красивото нещо, което някога съм виждала.
А ми се ще да не го бях виждала.
Защото нещо в сърцето ми се пръсва и го чувствам като страх, боли като ужас, има вкус на паника, на тревога и отчаяние и не знам как да си обясня картината пред себе си. Не искам да виждам Уорнър такъв. Не искам да го възприемам като нещо, различно от чудовище.
Това е грешка.
Отдръпвам се твърде бързо и твърде надалеч в неправилната посока, внезапно забравям как се стои на крака и се проклинам, задето съм пропиляла времето си за бягство. Знам, че Касъл и Кенджи ще искат да ме убият заради глупавата постъпка, но те не разбират какво се случва в съзнанието ми в момента, не разбират какво…
— Ей! — излайва той. — Кой е там?
Вдигам поглед неволно и твърде късно осъзнавам, че съм откликнала на гласа на Уорнър. Вече е на крака, вцепенен, вперил поглед право в очите ми, здравата му ръка замръзва във въздуха, после се отпуска безжизнено до тялото му, долната му челюст увисва; смаян е, временно обездвижен от изненада.
Виждам как думите умират в гърлото му.
Парализирана съм, приклещена от погледа му, гърдите му се надигат и спадат тежко, а устните му сякаш се готвят да оформят думите, които несъмнено ще ме обрекат на смърт, и всичко това заради глупавата ми, безразсъдна, идиотска…
— Каквото и да правиш, не крещи.
Някой запушва с ръка устата ми.
Двайсет и първа глава
Не помръдвам.
— Сега ще те пусна, разбра ли? Искам да ме хванеш за ръката.
Пресягам се, без да поглеждам надолу, и усещам как облечените ни в ръкавици ръце се сключват. Кенджи отлепя длан от лицето ми.
— Акъла ли си загуби? — пита ме той, но аз продължавам да се взирам в Уорнър. Уорнър, който в момента се озърта наоколо, сякаш току-що е видял призрак, мига и търка очите си, сякаш не знае къде се намира, гледа към кучето, сякаш си мисли, че малкото животно го е омагьосало. Вкопчва пръсти в русата си коса, разваляйки съвършената и прическа, и закрачва нанякъде така бързо, че очите ми не успяват да го проследят.
— Какво ти става, по дяволите? — пита ме Кенджи. — Слушаш ли ме изобщо? Откачи ли?