— Какво направи току-що? Защо той… о, боже мой — възкликвам аз, поглеждайки към собственото си тяло.
Напълно невидимо е.
— Пак заповядай — озъбва ми се Кенджи, влачейки ме надалеч от комплекса. — И говори по-тихо. Това, че си невидима, не значи, че околните не могат да те чуят.
— И това ли можеш да правиш? — Опитвам да намеря лицето му, но имам чувството, че говоря на вятъра.
— Аха… вика му се разширяване на диапазона. Не ти ли го е изяснил вече Касъл? — пита ме той, като претупва обяснението, за да се върне към мъмренето. — Не всички го умеят… все пак не всички способности са еднакви, но може би, ако спреш да бъдеш такава шматка, поне колкото да не умреш, някой ден ще те науча.
— Върнал си се за мен — казвам аз и се мъча да поддържам бързото му темпо, без въобще да се засягам от гнева му. — Защо се върна за мен?
— Защото си шматка — отговаря той.
— Знам. Съжалявам. Не можах да се сдържа.
— Е, другия път гледай да се сдържиш — казва сърдито, дърпайки ме за ръката. — Ще трябва да тичаме, за да наваксаме за всичкото загубено от твоя милост време.
— Защо се върна, Кенджи? — питам го отново, необезсърчена от обвиненията му. — Как разбра, че още съм тук?
— Наблюдавах те — казва той.
— Какво? Как така…
— Наблюдавам те — изстрелва нервно той. — Това ми е работата. Правя го още от самото начало. Постъпих в армията на Уорнър единствено и само заради теб. За това ме изпрати Касъл. Ти беше мисията ми. — Гласът му е насечен, забързан, равнодушен. — Вече ти обясних.
— Чакай малко, как така ме "наблюдаваш"? — учудвам се и дръпвам невидимата му ръка, за да го накарам да забави крачка. — Следиш ли ме? Дори сега? Дори в Пункт Омега?
Той не отговаря веднага. Накрая проговаря с осезаемо нежелание.
— Нещо такова.
— Но защо? Нали съм тук. Мисията ти е приключила, нали така?
— Вече говорихме по въпроса — казва той. — Помниш ли? Касъл държеше да се грижа за теб. Каза ми да те наглеждам, нищо особено, просто, сещаш се, да следя за евентуални истерии и разни подобни неща. — Чувам въздишката му. — Преживяла си много. Просто се тревожи за теб. Особено сега, след случилото се. Не изглеждаш добре. Изглеждаш така, сякаш ти се иска да се хвърлиш под някой танк.
— Никога не бих направила подобно нещо — казвам му
— Е — казва той. — Хубаво. Все тая. Просто изтъквам очевидното. Имаш само два режима на действие: или си в меланхолия, или се натискаш с Адам. А да ти кажа, предпочитам меланхолията…
— Кенджи! — Почти изтръгвам ръката си от неговата. Хватката му се затяга около пръстите ми.
— Не ме пускай — изрепчва ми се отново. — Пуснеш ли ме, връзката се прекъсва. — Кенджи ме влачи през едно сечище. Вече сме достатъчно далеч от комплексите, за да не ни чуят, но и твърде далеч от мястото на срещата, за да сме в безопасност. За щастие, снегът не е толкова лепкав, че да оставяме следи в него.
— Не мога да повярвам, че си ни шпионирал!
— Не те шпионирам, ясно ли е? Мамка му! Успокой се. Да му се не види, и двамата трябва да се успокоите. Адам вече ми натри носа по тоя въпрос…
— Моля? — Усещам как парчетата от пъзела най-сетне започват да се подреждат. — Затова ли се държа зле с теб миналата седмица на закуска?
Кенджи забавя леко темпото. Поема си дълбока, дълга глътка въздух.
— Скимнало му беше, че… сещаш се… че се възползвам от ситуацията. — Произнася думата "възползвам", сякаш е странна, мръсна. — Мисли си, че се правя невидим само за да те гледам гола или нещо такова. Виж какво… дори не знам защо се държа така. Просто си върша работата.
— Но… не го правиш, нали? Не се опитваш да ме видиш гола?
Кенджи изсумтява, изсмива се сподавено.
— Чуй ме сега, Джулиет — казва през смях. — Не съм сляп, ясно? На чисто физическо ниво… да, доста си сексапилна. А и униформата, с която се разкарваш, хич не вреди на имиджа ти. Но дори да я нямаше тая работа с "пипна ли те, мъртъв си", определено не си мой тип. А още по-важното е, че не съм някой перверзен задник. — Добавя той. — Гледам сериозно на работата си. Помагам с каквото мога на света и ми се ще да вярвам, че хората ме уважават заради това. Но другарчето ти Адам е леко заслепено от собствените си гащи, за да разсъждава логично. Може би е добра идея да направиш нещо по въпроса.
Свеждам поглед. Замислям се за момент. После казвам:
— Май вече няма смисъл да се тревожиш за това.
— О, по дяволите! — въздъхва Кенджи, сякаш се ядосва, задето трябва да слуша за несгодите на любовния ми живот. — Май сам влязох в капана, а?