— Да вървим, Кенджи. Не е нужно да го обсъждаме.
Нервна въздишка.
— Не че не ми пука какво преживяваш — казва той. — Не си мисли, че искам да те гледам депресирана. Просто животът ни и бездруго е достатъчно объркан. — Изрича с напрегнат глас. — И ми писна да те гледам постоянно затворена в собствения ти малък свят. Държиш се така, сякаш всичко това, цялата ни кауза, е просто игра. Не ни възприемаш насериозно…
— Какво? — прекъсвам го аз. — Не е вярно, съвсем насериозно ви възприемам…
— Глупости. — От гърлото му се изтръгва кратък, остър, гневен смях. — По цял ден кибичиш и разсъждаваш върху чувствата си. Имаш проблеми. Жива да те оплаче човек… — Казва той. — Родителите ти те мразят и колкото и да е ужасно, трябва да носиш ръкавици до края на живота си, защото убиваш хора с допира си. На кого му дреме? — Дишането му е толкова тежко, че го чувам. — Мен ако питаш, имаш храна в стомаха си и дрехи на гърба си, както и място, където да пикаеш на спокойствие, когато ти скимне. Аз на тези неща не им викам проблеми. Викам им царски живот. И много бих се радвал, ако вземеш най-сетне да пораснеш и да спреш да мрънкаш, сякаш светът се е изакал на последното ти руло тоалетна хартия. Защото е глупаво. — Заявява той, неспособен да овладее гнева си. — Глупаво е и неблагодарно от твоя страна. Нямаш никаква представа как живеят всички останали по света. Нямаш си представа, Джулиет. И май хич не те е грижа.
Преглъщам тежко.
— Виж сега, опитвам се — казва той — да ти дам шанс да оправиш нещата. Постоянно ти предлагам възможности да се промениш. Да обърнеш гръб на тъжното момиченце, което си била някога, на онова, с което до ден-днешен отказваш да се разделиш, и да се вземеш в ръце. Спри да се оплакваш. Спри да седиш сама в тъмното и да отброяваш всичките си чувства на тъга и самота. Събуди се най-накрая. — Казва той. — Не си единственият човек на земята, на когото не му се става от леглото сутрин. Не си единствената със семейни проблеми и скапано ДНК. Вече можеш да си каквато си пожелаеш. Не живееш с проклетите си родители. Не си в проклетата лудница и не си личното експериментче на проклетия Уорнър. Затова решавай. — Казва ми той. — Направи избора си и престани да губиш времето на всички. Престани да губиш собственото си време. Става ли?
Срам облива всеки сантиметър от тялото ми.
Горещината е проникнала чак до най-дълбоката ми точка и сега ме прогаря отвътре. Страхувам се, толкова се страхувам да прозра истината в думите му.
— Да вървим — подканя ме той с малко по-ласкав глас. — Ще трябва да потичаме.
И аз кимвам, макар и да знам, че не може да ме види.
Кимам и кимам, и кимам, и толкова се радвам, че никой не вижда лицето ми в момента.
Двайсет и втора глава
— Престани да ме замеряш с кутии, дръвник такъв. Това е моя работа. — Уинстън се засмива, грабва един кашон, плътно опакован с целофан, и го мята по главата на другото момче. Което стои точно до мен.
Навеждам глава.
Момчето изсумтява, хващайки пакета, после се ухилва и предлага на Уинстън отлична гледка към средния си пръст.
— Много изискано, Санчес — казва Уинстън и му хвърля още една кутия.
Санчес. Името му е Иън Санчес. Научих го едва преди няколко минути, когато с него и още няколко човека се събрахме и образувахме жива верига.
В момента се намираме в един от официалните складове на Възобновителите.
С Кенджи успяхме да стигнем уреченото място точно навреме. Всички се събрахме при сборния пункт (който се оказа просто претенциозно име за най-обикновено дере) и тогава Кенджи ми стрелна остър поглед, посочи ме, ухили се и ме остави с групата, докато той самият и Касъл се заеха да обсъждат следващата част на мисията ни.
Която беше проникването в склада.
Иронията обаче беше там, че излязохме на бял свят, за да се сдобием с провизии, а те ни чакаха под земята. В общи линии складовете са невидими.
Представляват подземни помещения, пълни с какво ли не: храна, лекарства, оръжия. Всичко нужно, за да оцелееш. Тази сутрин, по време на инструктажа, Касъл ни обясни всичко. Каза, че макар съхранението на провизиите под земя да е хитър метод за укриването им от гражданите, всъщност действало в негова полза. Напомни ни, че е способен да усеща и движи различни предмети от голямо разстояние, дори въпросните предмети да се намират на близо 8 метра под земята. Каза, че щом се доближи до някой от складовете, вграденият му радар веднага го отчитал, понеже разпознавал енергията на всеки отделен предмет. Именно това му позволявало да ги движи с ума си: има досег до естествената енергия на всичко. Касъл и Кенджи са успели да открият 5 склада в радиус от 30 километра от базата на Пункт Омега, и то само разхождайки се наоколо; Касъл използва ума си като радар, а Кенджи прави и двама им невидими. Набелязали са още 5 на разстояние от 80 километра.