Възползват се от провизиите във всеки от складовете на ротационен принцип. Никога не взимат едни и същи неща от едно и също място и никога еднакви количества; освен това крадат от колкото може повече складове. Колкото по-далечен е комплексът, в който се намират, толкова повече се усложнява мисията. Този специално е най-близкият, следователно мисията е относително лесна. Което пък обяснява защо ме взеха със себе си.
Подготвителната работа е свършена.
Брендън вече знае как да смути електроинсталацията, за да деактивира всички аларми и охранителни камери, Кенджи лесно се сдоби с кода за достъп, проследявайки един войник, който набра цифрите на таблото. Така разполагаме с 30 минути да пренесем всичко необходимо до сборния пункт, където ще прекараме по-голямата част от деня в очакване да натоварим плячката си в колите, предвидени за превоза ѝ.
Системата им е удивителна.
Имат общо 6 различни микробуса, всеки от които пристига по различно време. Така се снижава шансът да спипат всички ни наведнъж и се увеличава този поне един от тях да се върне безпроблемно в Пункт Омега. Касъл ни запозна с поне стотина различни резервни планове, към които да прибегнем в случай на опасност.
Но май само аз се притеснявам. В интерес на истината, всички останали, с изключение на мен и още трима, са посещавали този комплекс по няколко пъти, затова се шляят наоколо, сякаш са си у дома. Действат предпазливо и чевръсто, но и се чувстват достатъчно спокойни, че да се смеят и да пускат шеги. Знаят точно какво правят. Още щом влязохме, се разделиха на 2 групи: едната образува живата верига, другата се спуска да събира необходимото.
Някои имат по-важни задачи.
С фотографската си памет Лили слага истинските снимки в малкия си джоб. Влезе преди нас, за да огледа помещението, запаметявайки и най-малката подробност. Работата ѝ е да се увери, че не забравяме нищо на тръгване и че нищо друго, освен отмъкнатото, не липсва и не е сложено на грешното място. Брендън е електрогенераторът ни. Успя да изключи охранителната система, запазвайки обаче осветлението на иначе тъмното помещение. Уинстън следи работата на двете групи, посредничи между носещите и поемащите и наблюдава дали взимаме правилното количество от правилните неща. Ръцете и краката му са пластични и се разтягат както пожелае, което му позволява да достига и двата края на помещението бързо и лесно.
Касъл изнася провизиите навън. Застанал е накрая на живата верига и поддържа постоянна радиовръзка с Кенджи. Ако районът е чист, с един жест на ръката си Касъл може да насочи стотиците килограми запаси към сборния пункт.
Кенджи, разбира се, стои на пост.
Ако него го нямаше, всичко това щеше да е невъзможно. Той е невидимите ни очи и уши. Без него нямаше да се чувстваме толкова сигурни и подготвени за такава опасна мисия.
Не за пръв път днес започвам да си обяснявам защо е толкова важен за движението.
— Ей, Уинстън, я накарай някого да провери дали има шоколад. — Емъри, още едно от момчетата в моята групичка, се усмихва на Уинстън с надеждата, че ще получи добра новина. Но пък Емъри вечно се усмихва. Познавам го едва от няколко часа, но е усмихнат още от 6:00 часа, когато всички се срещнахме в стаята за инструктаж. Страшно висок е, страшно едър и има страшно огромна афро прическа, която вечно му влиза в очите. Прехвърля кутиите, сякаш са пълни с памук.
Уинстън клати глава и се опитва да сдържи смеха си, предавайки въпроса нататък по веригата.
— Да ти се чуди човек. — Стрелва един поглед към Емъри и побутва пластмасовите очила нагоре по носа си. — Толкова неща има тук, как се сети точно за шоколад?
Усмивката на Емъри посърва.
— Млъквай, човече, знаеш, че майка ми умира за него.
— Все така разправяш.
— Защото е истина.
Уинстън казва на някого нещо за още един кашон със сапун, преди отново да се обърне към Емъри.
— Да ти кажа, май никога не съм виждал майка ти да яде шоколад.
Емъри казва на Уинстън да направи нещо доста неблагоприлично с необичайно гъвкавите си крайници и аз свеждам поглед към кутията, която Иън току-що ми е подал, оглеждайки я отвсякъде, преди да я предам нататък.