— Джулиет?
И внезапно съм напът да рухна.
Обръщам се много, много бавно, почти убедена, че гласът, който чувам, е на призрак, защото просто няма начин да са пуснали Адам толкова скоро от медицинското крило. Не очаквах, че ще ми се наложи да го видя толкова скоро. Не смятах, че ще ни се наложи да проведем този разговор толкова скоро. И не тук. Не в пълната трапезария.
Не съм готова. Не съм готова.
Адам изглежда ужасно. Блед. Нестабилен на краката си. Пъхнал е ръце в джобовете си, стиснал е устни, а очите му са изнурени, измъчени, дълбоки и бездънни кладенци. Косата му е чорлава. Тениската му е изпъната по гърдите му, татуираните му ръце изглеждат по-изваяни от всякога.
Искам единствено да се хвърля в обятията му.
Вместо това оставам на мястото си, напомням си, че трябва да дишам.
— Може ли да поговорим? — казва той, сякаш страхувайки се да чуе отговора ми. — Насаме?
Аз кимвам, все още неспособна да проговоря. Изоставям храната си, без дори да погледна Кенджи, Уинстън, Брендън и Емъри, така че нямам представа какво ли са си помислили. Но не ме е грижа.
Адам.
Адам е тук, пред мен, и иска да поговорим, и трябва да му кажа неща, които несъмнено ще ме убият.
Но въпреки това излизам с него през вратата. Тръгваме по тъмния коридор.
Накрая спираме.
Адам ме гледа така, сякаш знае какво ще кажа, затова не го казвам. Не искам да проронвам и дума, докато не стане абсолютно необходимо. Предпочитам просто да си стоя тук и да го гледам, безсрамно да попивам образа му за последен път, без да ми се налага да отварям уста. Да мълча през цялото време.
Той преглъща силно. Вдига поглед. Извръща го. Въздъхва и потрива тила си, сключва ръце зад главата си и се обръща, така че да не виждам лицето му. Тази стойка обаче кара тениската му да се вдигне нагоре по торса му и ми се налага да стисна пръсти в юмрук, за да не докосна ивицата оголена кожа по корема и кръста му.
Не обръща поглед към мен, когато проговаря:
— Наистина… наистина се надявам да кажеш нещо. — И от гласа му, така нещастен, така измъчен, коленете ми едва не поддават.
Но не изричам нито дума.
И той се обръща.
С лице към мен.
— Трябва да има все нещо — казва, заровил пръсти в косата си, стиснал черепа си. — Някакъв компромис… нещо, с което мога да те убедя да си дадем втори шанс. Кажи ми, че има поне нещо.
Толкова се страхувам. Толкова се страхувам, че ще заридая пред него.
— Моля те — казва той с вид на съкрушен, съсипан човек, човек на прага на силите си. — Кажи нещо, умолявам те…
Прехапвам разтрепераната си долна устна.
Той замръзва намясто, вперил очакващ поглед в мен.
— Адам — прошепвам аз, мъчейки се да задържа гласа си равен. — Винаги, в-винаги ще те обичам…
— Не — казва той, — не говори така… не говори така…
А аз клатя глава, клатя я бързо и силно, толкова силно, че ми се завива свят, но не мога да спра. Не мога да пророня и дума повече, освен ако не искам да закрещя, и не мога да го погледна в лицето, не мога да понеса мъката, която му причинявам…
— Не, Джулиет… Джулиет…
Започвам да отстъпвам назад, препъвайки се в собствените си крака, протягам ръце да достигна стената, когато усещам неговите около мен. Опитвам да се изтръгна от тях, но той е твърде силен, държи ме твърде здраво, а гласът му е задавен от емоции, когато казва:
— Аз съм виновен… аз съм виновен… не биваше да те целувам… ти опита да ме предупредиш, но аз не те чух и толкова… толкова много съжалявам — изрича задъхано. — Трябваше да те послушам. Оказах се слаб. Но вече ще е различно, обещавам ти… — Казва той, притискайки лице в рамото ми. — Никога няма да си го простя. Ти беше готова да ни дадеш още един шанс, а аз развалих всичко и толкова съжалявам, толкова съжалявам…
Официално, необратимо се сривам отвътре.
Мразя се заради всичко, което се случи, мразя се заради онова, което ще трябва да направя, мразя факта, че не мога да облекча болката му, че не мога да му дам надежда, да му кажа, че ще е трудно, но заедно ще се справим. Защото отношенията ни не са нормални. Защото проблемите ни не са поправими.
Защото кожата ми никога няма да се промени.
И цял живот да тренира, няма да преодолее съвсем реалната възможност да го нараня. Да го убия дори, унесем ли се. Вечно ще съм заплаха за него. Особено в най-чувствените моменти, най-важните, най-уязвимите моменти. Моментите, по които копнея най-много. Това са нещата, които никога няма да имам с него, а той заслужава толкова повече от мен, от това изтерзано момиче, което няма какво да му даде.