Стрелям по другия му крак.
Още крясъци.
Ужасът в очите му ме забавлява. Забавлява ме и кръвта, съсипваща скъпите му дрехи. Ще ми се да му кажа, че не изглежда толкова неотразим със зейнала от болка уста, но пък се сещам, че мнението ми едва ли го засяга. Все пак за него съм просто едно глупаво момиченце. Глупаво момиченце, празноглава хлапачка с хубавичко лице, прекалено страхлива, както каза той, за да се защити. О, колко би се радвал да ме задържи. Колко би се радвал да ме задържи като свой домашен любимец. Хрумва ми, че изобщо няма смисъл да споделям мислите си с него. Няма смисъл да пилееш думите си по човек на крачка от смъртта.
Прицелвам се в гърдите му. Опитвам да си спомня къде точно е сърцето му.
Не точно вляво. Не точно в центъра.
Ето… тук.
Идеално.
Трийсет и седма глава
Аз съм крадла.
Откраднах този бележник и химикалката от престилката на един от докторите, докато не гледаше, и бързо ги пъхнах в панталона си. Случи се точно преди да нареди на няколко мъже да ме отведат. Онези със странните облекла, дебелите ръкавици и противогазите със замъглени пластмасови визьори, скриващи очите им. Извънземни, мислех си тогава. Мислех си, че са извънземни, понеже не можех да повярвам, че онези, които закопчаха ръцете ми зад гърба ми и ме принудиха да вляза в колата, бяха човешки същества. Нападаха ме с електрошоковете си отново и отново само за да ме накарат да пищя, но аз не гъквах. Скимтях от болка, но не казвах и дума. Усещах как сълзите обливат бузите ми, но не ридаех.
А това май ги ядосваше.
Пляскаха ме да се събудя, макар и очите ми да бяха отворени на пристигане. Някой ме извади от колата, без да свали белезниците от ръцете ми, и ме изрита в коленете, а като се свлякох на земята, ми нареди да стана. И аз опитах. Опитах, но не можах, и накрая 6 ръце ме затикаха към вратата, докато лицето ми кървеше по цимента. Не си спомням как ме вкараха вътре.
Студено ми е през цялото време.
Чувствам се куха, сякаш в мен не е останало нищо, освен разбитото ми сърце, единствения орган в празната ми черупка. Виковете още отекват в главата ми, скелетът ми още вибрира от ударите. Имам сърце, казва науката, но съм чудовище, казва обществото. А аз го съзнавам, разбира се, че съзнавам. Знам какво съм направила. Не моля за прошка.
Но понякога си мисля… понякога се питам… ако бях чудовище, нямаше ли да съм го почувствала досега?
Щях да съм ожесточена и зла, и отмъстителна. Щях да живея със сляп гняв и жажда за кръв, със стремеж за възмездие.
Вместо това чувствам в себе си бездна, толкова дълбока, толкова тъмна, че не виждам дъното ѝ; не виждам какво крие в себе си. Не знам какво съм, не знам какво ме очаква.
Не знам какво съм способна да направя отново.
Трийсет и осма глава
Експлозия.
Звук от счупено стъкло.
Някой ме дръпва назад точно когато натискам спусъка, и куршумът уцелва прозореца зад главата на Андерсън.
Нечия ръка ме завърта.
Кенджи ме разтърсва, разтърсва ме толкова силно, че усещам как главата ми подскача напред-назад, и ми крещи, казва ми, че трябва да вървим, че трябва да оставя пистолета, казва ми задъхано:
— Искам да тръгнеш с мен, става ли? Джулиет? Разбираш ли ме? Трябва да се успокоиш веднага. Добре си… нищо ти няма… всичко ще е наред, просто трябва…
— Не, Кенджи… — Опитвам да се изтръгна от хватката му, да задържа краката си намясто, защото той не разбира. Важно е да разбере. — Трябва да го убия. Трябва да се уверя, че е мъртъв. — Обяснявам му. — Дай ми само още секунда…
— Не — казва той, — не му е сега моментът. — И ме гледа така, сякаш ще се разплаче, сякаш е видял нещо в лицето ми, което му се ще никога да не беше виждал, и казва:
— Не бива. Не можем да го убиваме още сега. Твърде рано е, разбираш ли?
Ала аз не разбирам и не знам какво се случва, но Кенджи се пресяга към ръката ми, изтръгва пистолета от пръстите ми, стиснали неочаквано силно дръжката му. И аз мигам объркано, разочаровано. Свеждам поглед към ръцете си. Към костюма си. И за момент не проумявам откъде е дошла всичката кръв.
Поглеждам към Андерсън.
Очите му са хлътнали назад в главата му. Кенджи проверява пулса му. Обръща се към мен.
— Мисля, че е в безсъзнание — казва.
А тялото ми е започнало да се тресе така бурно, че едва стоя на краката си.
Какво съм направила?
Отстъпвам назад, търсейки стена, към която да се прилепя, нещо здраво, на което да се облегна, а Кенджи ме прегръща силно с едната си ръка, обхваща главата ми с другата и имам чувството, че искам да заплача, но незнайно защо не мога. Не мога да направя нищо друго, освен да понеса трусовете, разтърсващи цялото ми тяло.
— Трябва да вървим — казва Кенджи, милвайки косата ми с нежност, каквато знам, че проявява рядко. Затварям очи, заровила лице в рамото му, сякаш мъчейки се да извлека сила от топлината му. — Добре ли си? — Пита ме той. — Искам да тръгнеш с мен, чуваш ли? Ще трябва да тичаме.
— Уорнър — възкликвам и се откъсвам от прегръдката на Кенджи с подивял поглед. — Къде е…
Откривам го в безсъзнание.
Просто купчина на пода. Ръцете му са вързани зад гърба, а на килима до него е захвърлена празна спринцовка.
— Погрижих се за Уорнър — казва Кенджи.
Внезапно всичко се връща в съзнанието ми със страшна мощ. Причината да сме тук, първоначалният ни план, какво съм направила и какво съм била напът да направя.
— Кенджи — прошепвам. — Кенджи, къде е Адам? Какво е станало? Къде са заложниците? Живи ли са всички?
— Адам е добре — уверява ме той. — Промъкнахме се през задната врата и намерихме Иън и Емъри. — Той поглежда към кухнята. — Доста са зле, но в момента Адам ги извлачва навън, мъчи се да ги свести.
— Ами останалите? Брендън? И Уинстън?
Кенджи поклаща глава.
— Нямам представа. Но нещо ми подсказва, че ще успеем да си ги върнем.
— Как?
Кенджи кимва към Уорнър.
— Ще вземем тоя хлапак за заложник.
— Какво?
— Това е най-добрият ни шанс — обяснява той. — Ще организираме още една размяна. Истинска този път. Няма страшно. Без пистолети това златно момченце е напълно безобидно. — Той отива до неподвижното тяло на Уорнър. Побутва го с крак, после го премята през рамо. Прави ми впечатление, че ранената ръка на Уорнър вече е напълно подгизнала от кръв. — Хайде! — Подвиква ми Кенджи внимателно, преценявайки с поглед тялото ми, сякаш не знае доколко съм способна да вървя. — Да се махаме оттук… навън е същинско меле и едва ли имаме много време, преди да обкръжат улицата…
— Какво? — примигвам неразбиращо. — Как така…
Кенджи ме поглежда и по лицето му се разлива истинско недоумение.
— Войната, принцесо. Всички се бият до смърт…
— Но Андерсън не е давал сигнал… каза, че чакали неговото разрешение…
— Точно така — отвръща Кенджи. — Андерсън не е давал сигнал. Касъл даде.
О...
Боже!
— Джулиет!
Адам влетява в къщата, въртейки бясно глава, докато не намира лицето ми, и аз хуквам към него и той ме приема в обятията си, без да се замисли, без да си спомни, че вече не се прегръщаме, че вече не сме заедно, че не бива да ме докосва.
— Добре си… добре си…
— ХАЙДЕ! — изревава Кенджи за последен път. — Знам, че моментът е емоционален или нещо такова, но трябва да се пръждосваме оттук. Кълна се, Кент…
Кенджи млъква.
Погледът му се спуска надолу.
Адам е на колене, страх и болка, ужас и гняв са изкривили всяка черта по лицето му и аз го разтърсвам, за да се опомни, карам го да ми каже какво има, а той не помръдва, замръзнал е на земята с прилепени към тялото на Андерсън очи, ръцете му се пресягат да докоснат косата, така съвършено оформена едва преди няколко минути, а аз го моля да проговори, да ми каже какво е станало, и имам чувството, че светът се преобръща в очите му, сякаш всичко, което някога е смятал за зелено, сега е станало кафяво, сякаш всичко, което преди е било горе, сега е долу, сякаш вече нищо няма да е същото в този свят и всичко хубаво си е отишло… и той разтваря устни.
Опитва да проговори.
— Баща ми — казва Адам. — Този мъж е баща ми.