Какво съм направила?
Отстъпвам назад, търсейки стена, към която да се прилепя, нещо здраво, на което да се облегна, а Кенджи ме прегръща силно с едната си ръка, обхваща главата ми с другата и имам чувството, че искам да заплача, но незнайно защо не мога. Не мога да направя нищо друго, освен да понеса трусовете, разтърсващи цялото ми тяло.
— Трябва да вървим — казва Кенджи, милвайки косата ми с нежност, каквато знам, че проявява рядко. Затварям очи, заровила лице в рамото му, сякаш мъчейки се да извлека сила от топлината му. — Добре ли си? — Пита ме той. — Искам да тръгнеш с мен, чуваш ли? Ще трябва да тичаме.
— Уорнър — възкликвам и се откъсвам от прегръдката на Кенджи с подивял поглед. — Къде е…
Откривам го в безсъзнание.
Просто купчина на пода. Ръцете му са вързани зад гърба, а на килима до него е захвърлена празна спринцовка.
— Погрижих се за Уорнър — казва Кенджи.
Внезапно всичко се връща в съзнанието ми със страшна мощ. Причината да сме тук, първоначалният ни план, какво съм направила и какво съм била напът да направя.
— Кенджи — прошепвам. — Кенджи, къде е Адам? Какво е станало? Къде са заложниците? Живи ли са всички?
— Адам е добре — уверява ме той. — Промъкнахме се през задната врата и намерихме Иън и Емъри. — Той поглежда към кухнята. — Доста са зле, но в момента Адам ги извлачва навън, мъчи се да ги свести.
— Ами останалите? Брендън? И Уинстън?
Кенджи поклаща глава.
— Нямам представа. Но нещо ми подсказва, че ще успеем да си ги върнем.
— Как?
Кенджи кимва към Уорнър.
— Ще вземем тоя хлапак за заложник.
— Какво?
— Това е най-добрият ни шанс — обяснява той. — Ще организираме още една размяна. Истинска този път. Няма страшно. Без пистолети това златно момченце е напълно безобидно. — Той отива до неподвижното тяло на Уорнър. Побутва го с крак, после го премята през рамо. Прави ми впечатление, че ранената ръка на Уорнър вече е напълно подгизнала от кръв. — Хайде! — Подвиква ми Кенджи внимателно, преценявайки с поглед тялото ми, сякаш не знае доколко съм способна да вървя. — Да се махаме оттук… навън е същинско меле и едва ли имаме много време, преди да обкръжат улицата…
— Какво? — примигвам неразбиращо. — Как така…
Кенджи ме поглежда и по лицето му се разлива истинско недоумение.
— Войната, принцесо. Всички се бият до смърт…
— Но Андерсън не е давал сигнал… каза, че чакали неговото разрешение…
— Точно така — отвръща Кенджи. — Андерсън не е давал сигнал. Касъл даде.
О...
Боже!
— Джулиет!
Адам влетява в къщата, въртейки бясно глава, докато не намира лицето ми, и аз хуквам към него и той ме приема в обятията си, без да се замисли, без да си спомни, че вече не се прегръщаме, че вече не сме заедно, че не бива да ме докосва.
— Добре си… добре си…
— ХАЙДЕ! — изревава Кенджи за последен път. — Знам, че моментът е емоционален или нещо такова, но трябва да се пръждосваме оттук. Кълна се, Кент…
Кенджи млъква.
Погледът му се спуска надолу.
Адам е на колене, страх и болка, ужас и гняв са изкривили всяка черта по лицето му и аз го разтърсвам, за да се опомни, карам го да ми каже какво има, а той не помръдва, замръзнал е на земята с прилепени към тялото на Андерсън очи, ръцете му се пресягат да докоснат косата, така съвършено оформена едва преди няколко минути, а аз го моля да проговори, да ми каже какво е станало, и имам чувството, че светът се преобръща в очите му, сякаш всичко, което някога е смятал за зелено, сега е станало кафяво, сякаш всичко, което преди е било горе, сега е долу, сякаш вече нищо няма да е същото в този свят и всичко хубаво си е отишло… и той разтваря устни.
Опитва да проговори.
— Баща ми — казва Адам. — Този мъж е баща ми.
Трийсет и девета глава
— Мамка му!
Кенджи стисва клепачи, като че ли не може да повярва на очите си.
— Мамка му, мамка му, мамка му. — Намества Уорнър върху раменете си, поколебава се дали да постъпи като състрадателно човешко същество, или като войник, а накрая казва: — Адам, човече, съжалявам, но наистина трябва да се изнасяме оттук…
Адам става, сподавяйки навярно хиляда мисли, спомени, тревоги, хипотези, аз изговарям името му, но като че ли не ме чува. Объркан е, дезориентиран, а аз се чудя как е възможно този мъж да му е баща, при положение че Адам ми е казвал, че баща му е мъртъв.
Но сега не е моментът за подобни разговори.
Нещо избухва в далечината и ударната вълна разтърсва земята, прозорците, вратите на къщата и Адам като че ли се връща в реалността. Хвърля се напред, сграбчва ръката ми и двамата излитаме през вратата.