— Когато почина — продължава той и вдишва дълбоко, — обвини мен за смъртта ѝ. Все ми разправяше, че аз съм виновен, задето се разболяла. Че все съм искал прекалено много, че тя не се хранела достатъчно, че изнемощявала от грижи по нас, че се отказала… от всичко заради нас. Заради мен и Джеймс. — Веждите му се сближават. — А аз му вярвах толкова дълго време. Живеех с мисълта, че затова ни е напуснал. Че това е наказанието ни. Че го заслужавам.
Прекалено ужасена съм, за да проговоря.
— След това просто… изобщо не се появяваше, докато растях — продължава Адам, — а дойдеше ли, вечно се държеше отвратително. Когато майка ми почина, просто… обезумя. Идваше у дома само колкото да се накваси. Караше ме да заставам пред него и ме замеряше с празни бутилки. Но дръпнех ли се… дръпнех ли се…
Той преглъща сухо.
— Само това правеше — казва Адам с поутихнал глас. — Идваше у дома. Напиваше се. Пребиваше ме. Бях на четиринайсет, когато престана да се прибира. — Адам се взира в разтворените си длани. — Всеки месец ни изпращаше пари, с които да преживяваме, а накрая… — Умълчава се за момент. — Две години по-късно получавам писмо от чисто новото ни правителство, известяващо ме, че баща ми е починал. Реших, че вероятно се е накъркал и е направил някоя глупост. Изскочил е пред някоя кола например. Удавил се е в океана. Знам ли. Нямаше значение. Радвах се, че е мъртъв, но трябваше да оставя училището. Записах се в армията, защото вече нямахме източник на пари и не вярвах да си намеря работа, а трябваше някак да се грижа за Джеймс.
Адам поклаща глава.
— Остави ни без нищо, без пукната пара, без парче месо, за да оцелеем, а сега седя тук, в този танк, бягам от глобална война, организирана с помощта на собствения ми баща — от гърдите му се изтръгва силен, празен смях, — а вторият най-презрян от мен човек на планетата лежи в безсъзнание в скута ми. — Вече се смее, залива се от смях, от недоумение, вкопчил ръка в косата си, дърпайки корените и, впивайки пръсти в черепа си. — И той ми е брат. Моя плът и кръв. Баща ми е водил втори живот без мое знание и вместо да е мъртъв, за какъвто го смятах, ми дава брат, който ме изтезава почти до смърт в кланица… — Той прокарва треперлива ръка през лицето си и внезапно рухва, внезапно се срива, внезапно губи контрол и ръцете му се тресат, и трябва да ги свие в юмруци, и ги притиска към челото си, и казва: — Той трябва да умре.
А аз не дишам, не поемам нито глътка въздух, просто нищичко, когато казва:
— Трябва да убия баща си.
Четирийсет и втора глава
Четирийсет и трета глава
Дори не знам откъде да започна.
Болката на Адам е като шепа мраморни топчета, запратени в лицето ми, шепа слама, натикана в гърлото ми. Адам няма родители, а баща, който го е биел, малтретирал, изоставил го е, само и само да съсипе света… и му е завещал чисто нов брат, който е абсолютна негова противоположност във всяко едно отношение.
Уорнър, чието малко име вече не е мистерия, Адам, чиято фамилия не е Кент.
Кент е презимето му, така ми е казвал. Казвал ми е, че не искал да има нищо общо с баща си, затова не се представял с истинската си фамилия. Поне по това си прилича с брат си.
Това, както и фактът, че и двамата са донякъде неуязвими от допира ми.
Адам и Ейрън Андерсън.
Братя.
Седя в стаята си, в мрака и се мъча да си представя Адам като брат на недорасло момче, дете, чиято омраза към баща му го подтиква към поредица от безразсъдни решения в хода на живота му. Двама братя. Два коренно различни избора.
2 коренно различни живота.
Касъл ме навести тази сутрин, ранените вече са настанени в медицинското крило и лудостта най-сетне е постихнала, а той дойде и ми каза:
— Госпожице Ферърс, вчера проявихте изключителна смелост. Исках лично да ви изкажа признателността си и да ви благодаря за подкрепата. Не знам дали щяхме да се справим без ваша помощ.
Усмихнах му се, преглътнах комплимента с известна трудност и реших, че е приключил, когато каза:
— Всъщност съм толкова впечатлен, че бих искал да ви предложа първата ви официална мисия в Пункт Омега.
Първата ми официална мисия.