— Проявявате ли интерес? — попита ме той.
Отвърнах му, че да, да, да, разбира се, че проявявам интерес, определено проявявам интерес, проявявам огромен интерес най-сетне да получа работа, истинско назначение… а той се усмихна и каза:
— Много се радвам да го чуя. Защото не се сещам за по-подходящ човек за тази позиция.
Сияя от щастие.
Слънцето, луната и звездите ме извикаха и казаха: "Намали сиянието, ако обичаш, защото ни заслепяваш", а аз не ги послушах, продължих да сияя. После помолих Касъл да ми обясни в какво се състои новото ми официално назначение. Онова, което смята, че е точно за мен.
И той отвърна:
— Бих искал да ви поверя новия ни гост и разпитите му.
Спрях да сияя.
Вперих неразбиращ поглед в Касъл.
— Естествено, целият процес ще протича под мое наблюдение — продължи Касъл, — затова спокойно можете да ми отправяте всякакви въпроси. Но при всички случаи ще трябва да се възползваме от присъствието му тук, а за целта трябва да го накараме да проговори. — Касъл се умълча за момент. — Като че ли… изпитва някакво странно увлечение по вас, госпожице Ферърс, и дано ми простите, но смятам, че е наш дълг да извлечем максимална полза от това. Не можем да си позволим да пренебрегнем никое отдало ни се преимущество. Всяка информация за плановете на баща му или местонахождението на заложниците може да се окаже… несъмнено ще е безценна за каузата ни. А не разполагаме с много време. — Каза той. — Опасявам се, че ще трябва да започнете веднага.
Тогава помолих света да се отвори, казах си: свят, моля те, отвори се, защото бих искала да падна в река от лава и да умра… поне малко, но светът не ме чуваше, защото Касъл продължаваше да говори.
— Може би ще успеете да го вразумите. Нека разбере, че целта ни не е да го нараним. Убедете го да ни помогне с освобождаването на останалите заложници.
— О — казах уверено аз, — значи, той е в килия? Зад решетки?
Но Касъл се засмя, разведрен от внезапната ми, неочаквана наивност, и каза:
— Не ставайте глупава, госпожице Ферърс. Тук нямаме подобно нещо. Никога не ми е хрумвало, че ще ни се наложи да държим заложници в базата на Пункт Омега. И все пак, да, затворен е в стая и да, вратата е заключена.
— Значи, искате от мен да вляза в стаята му? — попитах. — Да остана насаме с него?
Спокойна! Разбира се, че бях спокойна. Бях пълната, абсолютна противоположност на спокойствието.
Тогава обаче челото на Касъл се сбърчи угрижено.
— Затруднява ли ви това? — попита ме той. — Реших, че тъй като не може да ви докосва, няма да се страхувате от него като всички останали. Той е наясно със способностите ви, нали така? Предполагам ще е достатъчно умен да стои настрана от вас.
Много интересно се получи, защото усещах как цяла кофа с лед се изсипва върху главата ми, ледената вода се стича шурти просмуква се в костите ми… и всъщност… не, изобщо не беше интересно, защото трябваше да кажа:
— Да. Добре. Да, разбира се. Почти забравих. Естествено, че не може да ме докосва, напълно прав сте, господин Касъл, сър, какво ме прихваща?
Касъл изглеждаше облекчен, сякаш току-що се беше потопил във вир, който се оказваше топъл, напук на очакванията му да е леденостуден.
Сега съм тук, седя по абсолютно същия начин, както преди 2 часа и започвам да се чудя...
колко ли време
ще успея да опазя тайната си.
Четирийсет и четвърта глава
Това е вратата.
Тази тук, точно пред мен, зад нея държат Уорнър. Няма прозорци и няма как да погледна в стаята и започвам да възприемам тази ситуация като точния антоним на един прекрасен ден.
Да.
Ще вляза в тази стая невъоръжена, защото пистолетите са заключени в оръжейното помещение и защото аз самата съм смъртоносна, така че не са ми необходими. Никой здравомислещ човек не би ме докоснал дори с пръст, никой, освен Уорнър, разбира се, чийто обезумял опит да осуети бягството ми през прозореца доведе до едно откритие — че може да ме докосва, без да пострада.
И не съм казала на жива душа.
Всъщност си втълпявах, че ми се е сторило, докато Уорнър не ме целуна и не ми се обясни в любов, и тогава осъзнах, че повече не мога да се преструвам на сляпа. Но от онзи ден са минали едва 4 седмици и просто не знаех как да подхвана темата. Надявах се да не ми се налага. Отчаяно се надявах да не ми се налага.
А сега как да кажа на някого, как да кажа на Адам, че човекът, когото мрази най-много в целия свят — на второ място след баща си, — е единственият друг човек, освен него, който може да ме докосва? Че вече ме е докосвал, че ръцете му познават извивките на тялото ми, а устните му — вкуса на устата ми, макар и не по моя воля?