Не и сега. Не и след всичко случило се.
Само себе си мога да виня за създалата се ситуация. И трябва сама да се справя с нея.
Стягам се и пристъпвам напред.
На пост пред вратата на Уорнър стоят двама мъже, които виждам за пръв път. Не е кой знае какво успокоение, но все пак някакво. Кимвам им за поздрав и те ми отвръщат с такъв ентусиазъм, че направо се питам дали не са се припознали.
— Много сме ти благодарни, че дойде — казва ми единият, чиято дълга и чорлава руса коса пада в очите му. — Буйства жестоко, откакто се събуди; хвърля разни неща из стаята, опитва се да бутне стените, заплашва да ни избие до крак. Казва, че само с теб ще говори, и се успокои чак когато го уверихме, че идваш.
— Наложи се да изнесем всички мебели от стаята — добавя другият страж, гледайки ме с ококорени от изумление кафяви очи. — Чупеше всичко наред. Отказва дори да се храни.
Антоним на един прекрасен ден.
Антоним на един прекрасен ден.
Антоним на един прекрасен ден.
Съумявам да се усмихна вяло и ги уверявам, че ще направя всичко по силите си да го укротя. Те кимват, искрено вярвайки, че съм способна на нещо, на което аз самата знам, че не съм, и отключват вратата.
— Просто почукай, когато си готова — казват ми. — Викни и ще ти отворим.
Аз кимам разбиращо и се мъча да не обръщам внимание на факта, че съм по-притеснена, отколкото при срещата с баща му. Тревожа се да остана насаме с него, без да знам какво може да ми причини и на какво е способен, и съм толкова объркана, защото вече дори не знам кой е.
Той е 100 различни човека.
Той е човекът, който ме принуди да измъчвам невръстно детенце против волята ми. Той е хлапето, достатъчно изтормозено, достатъчно психически нестабилно, че да опита да убие собствения си баща в съня му. Той е момчето, което застреля един дезертьор в челото, момчето, възпитавано да бъде хладнокръвен, безсърдечен убиец от мъж, в когото се е лъгало, че може да има вяра. Виждам Уорнър като дете, отчаяно търсещо одобрението на баща си. Виждам го като главнокомандващ на цял сектор, решен да ме пороби, да ме използва като инструмент. Виждам го как храни едно улично куче. Виждам го как изтезава Адам почти до смърт. После го чувам да казва, че ме обича, усещам го да ме целува с такава неочаквана страст и забрава, че не знам-не знам-не знам какво се крие зад вратата.
Не знам кой ще е този път. Коя страна от себе си ще ми покаже днес.
Но после се замислям, че навярно този път ще е различно. Защото сега е на моя територия и винаги мога да извикам помощ, ако нещо се обърка.
Няма да ме нарани.
Надявам се.
Четирийсет и пета глава
Влизам.
Вратата се затръшва зад мен, но превъплъщението на Уорнър, което намирам вътре, ми е напълно непознато. Седи на пода, облегнал гръб на стената, изпънал пред себе си крака, кръстосани в глезените. Облечен е само с чорапи, обикновена бяла тениска и черни панталони. Палтото, обувките и елегантната му риза са захвърлени на пода. Тялото му е атлетично и мускулесто и гърдите му опъват тениската почти до пръсване, косата му е рошава, навярно за пръв път в живота му.
Но не поглежда към мен. Не вдига очи дори когато пристъпвам по-близо. Не помръдва.
Отново съм забравила как се диша.
И тогава…
— Имаш ли някаква представа — проговаря тихо той — колко пъти четох това? — Вдига ръка, но не и глава, и ми показва малкото пожълтяло правоъгълниче, което държи с два пръста.
А аз се питам как е възможно толкова юмруци да се забият в корема ти едновременно.
Тефтерчето ми.
Държи тефтерчето ми.
Разбира се, че е то.
Не е за вярване, че съм го забравила. Последно го видях у него, последно беше в негови ръце. Отне ми го, когато разбра, че го крия в джоба на роклята си, и то точно преди да избягам, точно преди двамата с Адам да скочим през прозореца и да хукнем. Точно преди Уорнър да осъзнае, че може да ме докосва.
А сега мисълта, че е прочел най-болезнените ми разсъждения, най-мъчителните ми признания — думите, които бях изляла на листа в нетърпима самота, сигурна, че ще умра в онази килия, толкова сигурна, че никой няма да ги прочете… мисълта, че е чул отчаяния шепот на най-съкровеното кътче на съзнанието ми…
Тази мисъл ме кара да се чувствам напълно, непоносимо гола.
Вцепенена.
Така уязвима.
Той отваря тефтерчето на произволна страница. Плъзва поглед по нея и накрая спира. Най-сетне вдига очи, по-пронизителни, по-искрящи, в по-красив нюанс на зеленото, отколкото преди, а сърцето ми препуска така бързо, че вече дори не го усещам.