Той зачита.
— Не… — проронвам аз, но вече е твърде късно.
— Седя тук всеки ден — чете той. — 175 дни дотук. Понякога ставам и се протягам и усещам наблъсканите в тялото ми сковани кокали, скърцащи стави, потъпкан дух. Развъртам рамене, примигвам с очи, броя секундите, пълзящи нагоре по стените, минутите, тръпнещи под кожата ми, и си напомням да дишам. Понякога позволявам на устата си да се открехне съвсем мъничко; обхождам с върха на езика си задната страна на зъбите си и вътрешните очертания на устните си и се разхождам из тясното пространство, проследявам с пръсти линиите на пукнатините в бетона и се питам, питам се какво ли ще е да проговоря на глас и някой да ме чуе. Стаявам дъх, ослушвам се за нещо, каквото и да е, всякакъв звук на живот и се дивя на красотата, на невъзможната възможност да чуя нечий дъх до ухото си.
Той притиска юмрук към устата си за момент, а после продължава:
— Спирам. Заставам мирно. Затварям очи и опитвам да си спомня какъв е животът отвъд тези стени. Чудя се какво ли ще е да знам, че не сънувам, че това самотно съществувание не е заключено в собственото ми съзнание. Наистина — шепне той, рецитирайки думите по памет, отпуснал глава на стената зад себе си, затворил очи, — наистина се чудя, не спирам да мисля за това. Какво ли ще е да сложа край на живота си. Защото така и не разбрах, още не мога да определя, до ден днешен не знам със сигурност дали всъщност съм жива, или не. Затова седя тук. Седя тук всеки божи ден.
Вкоренена съм в земята, замръзнала в собствената си кожа, неспособна да помръдна нито напред, нито назад от страх, че може да се събудя и да осъзная, че това наистина се случва. Имам чувството, че ще умра от срам, от това посегателство над тайните ми, и ми се иска да избягам и да бягам, и да бягам, и да бягам, и да бягам…
— Бягай, казвам си. — Уорнър отново е взел тефтерчето ми.
— Моля те — казвам му. — Моля те, с-спри…
Той вдига поглед, взира се в мен, сякаш вижда вътрешността ми, сякаш иска и аз да видя неговата, после спуска очи, прокашля се и отново зачита от дневника ми.
— Бягай, казвам си. Бягай, докато дробовете ти не се предадат, докато вятърът не забрули свирепо парцаливите ти дрехи, докато не се превърнеш в тъмно петънце на хоризонта.
Бягай, Джулиет, бягай по-бързо, бягай, докато костите ти не се прекършат и пищялите ти не се разцепят, и мускулите ти не атрофират, и сърцето ти не се пръсне, защото винаги е било твърде голямо за гръдния ти кош и е туптяло твърде бързо твърде дълго… и бягай.
Бягай-бягай-бягай, докато не спреш да чуваш стъпките им зад гърба си. Бягай, докато не хвърлят бухалките и крясъците им не се разсеят във въздуха. Бягай с отворени очи и затворена уста и заприщи реката, напираща зад клепачите ти. Бягай, Джулиет.
Бягай, докато не паднеш от умора.
Гледай сърцето ти да е спряло, преди да те достигнат. Преди да те докоснат.
Бягай, казах.
Стискам юмруци до болка, стискам челюсти до изтръпване — правя каквото мога да залича тези спомени. Не искам да си спомням. Вече не искам да мисля за тези неща. Не искам да мисля с какво друго съм изпълнила тези страници, какво друго знае Уорнър за мен, как ме възприема сега. Колко ли жалка, самотна и отчаяна съм в очите му.
— Знаеш ли — казва той, затваря дневника и слага ръка върху корицата му. Пази го. Взира се в него. — Не можах да спя с дни, след като прочетох тази част. Изгарях от желание да науча кои хора са те гонили по улицата, от кого си бягала. Исках да ги намеря — казва с тих глас — и да изтръгна крайниците им един по един. Исках да ги убия по начини, които биха те ужасили.
Вече треперя, а устните ми шепнат:
— Моля те, моля те, върни ми го.
Той опира пръсти в устните си. Килва леко глава назад. Усмихва се странно, безрадостно. Казва:
— Вероятно предполагаш колко съжалявам. Че… — той преглъща — … че те целунах така. Да си призная, нямах представа, че ще получа куршум заради това.
Чак сега осъзнавам нещо.
— Ръката ти — прошепвам изумено. Превръзката я няма. Движи се без всякакво затруднение. Няма синини, нито подуване, нито белези.
Усмивката му е крехка.
— Да — казва той. — Беше напълно излекувана, когато се събудих в тази стая.
Соня и Сара. Помогнали са му. Чудя се защо ли му е нужно някой от тукашните да проявява такава добрина към него. Насилвам се да отстъпя назад.