— Моля те — казвам му. — Тефтерчето ми, то…
— Повярвай ми — прекъсва ме той, — за нищо на света не бих те целунал, ако не мислех, че го искаш.
Толкова съм смаяна, толкова изумена, че за момент забравям за тефтерчето си. Отвръщам на тежкия му поглед. Съумявам да уравновеся гласа си.
— Казах ти, че те мразя.
— Да — потвърждава той. Кимва с глава. — Е, ще се изненадаш колко хора ми казват същото нещо.
— Едва ли.
Устните му потрепват.
— Опита да ме убиеш.
— И това ти се струва забавно?
— О, да — отвръща той с нарастваща усмивка. — Намирам го за очарователно. — Пауза. — Искаш ли да ти кажа защо?
Взирам се в него.
— Защото през цялото време ми повтаряше — обяснява той, — че не искаш да нараняваш никого. Че не искаш да убиваш хора.
— Така е.
— С изключение на мен?
Всичките ми букви са изчезнали. Думите също. Някой е задигнал целия ми речник.
Думите му са като ножове, убиват ме.
— Толкова лесно взе това решение — продължава той. — Толкова бързо. Имаше пистолет. Искаше да избягаш. Натисна спусъка. И това е.
Аз съм лицемер. Прав е.
Постоянно си втълпявам, че нямам желание да убивам човешки същества, но винаги успявам да намеря рационално обяснение на действията си.
Уорнър. Касъл. Андерсън.
Всеки от тях съм искала да убия в даден момент. И щях.
Какво става с мен?
Допуснах жестока грешка, идвайки тук. Приемайки назначението. Не бива да оставам насаме с Уорнър. Не и при тези обстоятелства. Присъствието му поражда у мен болка, която не искам да си обясня.
Трябва да изляза оттук.
— Не си тръгвай — прошепва той, отново залепил очи в тефтерчето ми. — Моля те. — Казва. — Поседни за малко. Остани с мен. Просто искам да видя. Дори не е нужно да казваш каквото и да било.
Една обезумяла, зашеметена част от мозъка ми наистина иска да седне до него, да чуе думите му, но тогава се сещам за Адам и за това какво би си помисли, ако научи, какво би казал, ако беше тук и разбереше, че искам да остана в компанията на същия онзи човек, който го простреля в крака, изпотроши ребрата му и го върза за конвейера в изоставена кланица, за да изтече кръвта му капка по капка.
Сигурно съм полудяла.
Въпреки това не помръдвам от мястото си.
Уорнър се отпуска на стената.
— Искаш ли да ти почета?
Аз клатя и клатя и клатя глава и шепна:
— Защо го правиш?
Като че ли се кани да ми отговори, но размисля в последния момент. Извръща поглед. Вдига очи към тавана и се усмихва съвсем лекичко.
— Знаеш ли — казва, — още щом те видях, разбрах, че в теб има нещо. Нещо различно. Една нежност в очите ти. Сурова. Сякаш още не се беше научила да криеш сърцето си от света. — Той кима в потвърждение на някаква мисъл, която дори не искам да си представям. — Когато открих това — казва с прочувствен глас, потупвайки корицата на тефтерчето ми, — изпитах такава… — веждите му се сключват в гримаса на недоумение, смутеност — … такава невероятна болка. — Щом най-накрая вдига поглед към мен, изглежда като съвършено друг човек. Сякаш се мъчи да преглътне някаква горчилка или да реши безкрайно заплетено уравнение. — Имах чувството, че срещам приятел за пръв път в живота си.
Поема дълбоко въздух. Свежда поглед. Прошепва:
— Толкова съм уморен, скъпа моя. Толкова, толкова уморен.
— Колко време имам — пита след момент, — докато ме убият?
— Да те убият ли?
Той втренчва поглед в мен.
Толкова съм изненадана, че думите сами изхвърчават от устата ми.
— Нямаме намерение да те убиваме — казвам му. — Нито да те нараняваме. Просто искаме да те използваме, за да си върнем хората. Държим те като заложник.
Очите на Уорнър се разширяват, раменете му се напрягат.
— Какво?
— Нямаме причина да те убиваме — обяснявам аз. — Просто искаме да изтъргуваме твоя живот за…
От гърлото му се разнася гръмък, плътен смях. Той поклаща глава. Усмихва ми се така, както го е правил само веднъж досега; гледа ме, сякаш съм най-сладкото нещо, което някога ще изяде.
— Мило ми, скъпо, прелестно момиче — казва той. — Хората ти сериозно са надценили привързаността на баща ми към мен. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но залавянето ми не ви дава преимуществото, на което сте се надявали. Съмнявам се, че баща ми дори е забелязал липсата ми. Затова бих ви помолил или да ме убиете, или да ме пуснете. Само не губете времето ми между тези четири стени.