Проверявам джобовете си за резервни думи и изречения, но не откривам никакви, нито едно наречие, нито един предлог, няма дори едно самотно причастие, тъй като за толкова чудата молба просто не съществува отговор.
Уорнър продължава да ми се усмихва, а раменете му се тресат от потиснат смях.
— В искането ти няма никаква логика — казвам му накрая. — На никого не му харесва да е заложник…
Той поема малка глътка въздух. Прокарва ръка през косата си. Свива рамене.
— Хората ти си губят времето — заявява. — Отвличането ми няма да ви е от никаква полза. Това поне — казва той — мога да ти гарантирам.
Четирийсет и шеста глава
Време за обяд.
Двамата с Кенджи седим от едната страна на масата, а Адам и Джеймс от другата.
Вече от половин час обсъждаме разговора ми с Уорнър. Естествено, пропуснах да спомена частта за дневника ми, макар че започвам да се питам дали не беше редно. Започвам да се питам и дали не е време да разкрия истината, че Уорнър може да ме докосва. Но погледна ли към Адам, губя решителност. Дори не знам защо Уорнър може да ме докосва. Може би Уорнър е щастливата случайност, за каквато първоначално смятах Адам. Може би всичко това е просто космическа шега за моя сметка.
Още не знам как да постъпя.
Но някак подробностите около разговора ми с Уорнър ми се струват твърде лични, твърде срамни, за да ги споделя. Не искам никой да научава например, че Уорнър ми се е обяснил в любов. Не искам никой да научава, че тефтерчето ми е у него и че го е прочел. Адам е единственият друг човек, който знае за съществуването му, но той поне имаше благоприличието да не нарушава личното ми пространство. Именно той спаси дневника ми от психодиспансера, той ми го върна. Но ме увери, че не го е чел. Каза, че знаел колко лични трябва да са мислите, описани вътре, и не искал да ги чете без разрешение.
Уорнър обаче най-безскрупулно беше претършувал съзнанието ми.
Вече съм толкова по-напрегната край него. Дори мисълта да съм в компанията му опъва нервите ми, кара ме да се чувствам уязвима. Ужасно е, че знае тайните ми. Че познава най-съкровените ми размисли.
Не той трябва да е човекът, знаещ каквото и да било за мен.
Той трябва да е. Онзи от другата страна на масата. Онзи с тъмносините очи и тъмнокестенявата коса, онзи с ръцете, докосвали сърцето ми, тялото ми.
А той не изглежда добре в момента.
Адам е свел глава, свъсил е вежди, сключил е ръце на масата пред себе си. Дори не е докоснал храната си и не е продумал дума, откакто разказах накратко за срещата си с Уорнър. Кенджи е също толкова мълчалив. Всички са малко по-сериозни след битката; загубихме няколко души от Пункт Омега.
Вдишвам дълбоко и правя още един опит.
— Е, какво мислите? — питам ги. — За онова, което каза за Андерсън? — Нарочно не използвам думата "баща", особено около Джеймс. Не знам какво му е разкрил Адам, ако изобщо му е разкрил нещо, а не искам да се бъркам в личните им отношения. Още по-лошото е, че Адам не е проронил и дума по въпроса, откакто се върнахме, а вече минаха 2 дни. — Прав ли е според вас, че на Андерсън и окото му няма да мигне, като научи, че сме го пленили?
Джеймс се размърдва на пейката, оглеждайки ни с присвити очи, докато дъвче храната си, сякаш иска да запамети целия ни разговор.
Адам потрива челото си.
— Това — обажда се накрая — може да се окаже в наша полза.
Кенджи сбърчва вежди, кръстосва ръце и се привежда напред.
— Да. Странно е. Не сме чули нищо от противниковия лагер, а вече минаха повече от четирийсет и осем часа.
— На какво мнение е Касъл? — питам аз.
Кенджи свива рамене.
— Много е напрегнат. Намерихме Иън и Емъри в доста лошо състояние. Май още не са дошли в съзнание, макар че Соня и Сара се трудят неуморно, за да им помогнат. Явно се тревожи, че няма да успеем да си върнем Уинстън и Брендън.
— Може би — намесва се Адам — затишието се дължи на факта, че простреля Андерсън и в двата крака. Може би просто се възстановява.
Едва не се задавям с водата, която току-що съм отпила. Надниквам към Кенджи, за да проверя дали ще поправи Адам, но той дори не трепва. Затова си замълчавам.
Кенджи кима с глава. Казва:
— Вярно. Да. Почти бях забравил за това. — Пауза. — Има логика.
— Прострелял си го в краката? — пита Джеймс, опулил очи срещу Кенджи.
Кенджи се прокашля, но умишлено не поглежда към мен. Чудя се защо ли ме защитава. Защо смята за нужно да скрие истината за случилото се.