— Джулиет… какво има? Станало ли е нещо?
Толкова отчаяно искам да отвърна да, да, стават ужасяващи неща и ми е тежко, толкова ми е тежко и съм уморена, просто искам да се хвърля в прегръдката ти и да забравя света около себе си. Вместо това успявам да вдигна поглед, да го погледна в очите. Синьото им е толкова тъмно, обсебващо.
— Безпокоя се за теб — казвам му.
И очите му моментално се променят, напрягат се, отчуждават се. От устните му се изтръгва бледо подобие на смях и той казва:
— Безпокоиш се за мен. — Въздъхва тежко. Прокарва ръка през косата си.
— Просто исках да се убедя, че си добре…
Той клати глава недоумяващо.
— Какво правиш? — пита ме. — Подиграваш ли ми се?
— Какво?
Тупа с юмрук по устните си. Вдига поглед. Изглежда така, сякаш не знае какво точно да ми каже, а като проговаря, гласът му е обтегнат, накърнен, объркан.
— Ти скъса с мен. Отказа се от съвместното ни бъдеще. В общи линии бръкна в гърдите ми и изтръгна сърцето ми, а сега ме питаш дали съм добре? Как да съм добре, по дяволите? Що за въпрос е това, Джулиет?
Олюлявам се на краката си.
— Не исках да кажа… — преглъщам сухо. — Г-говорех за… б-баща ти… реших, че може би… о, боже, извинявай… прав си, толкова съм глупава… не биваше да идвам, не биваше…
— Джулиет — спира ме отчаяно, улавяйки ме за кръста, докато отстъпвам назад. Очите му са плътно затворени. — Моля те — казва ми, — обясни ми как да постъпя. Как да се чувствам. Неприятностите ме връхлитат една след друга и опитвам да се държа… боже, толкова се старая, но е безкрайно трудно и ми лип… — гласът му пресеква — … липсваш ми. — Произнася го, като че ли думите забиват кинжали в плътта му. — Толкова много ми липсваш, че едва издържам.
Пръстите ми са вкопчени в тениската му.
Сърцето ми бушува в тишината, издавайки всичките ми тайни.
Виждам колко му е трудно да отвърне на погледа ми, колко му е трудно да говори, а той прошепва:
— Обичаш ли ме още?
Напрягам всеки мускул в тялото си само за да се възпра да го докосна, да го целуна, да го прегърна.
— Адам… разбира се, че те обичам…
— Знаеш ли — продължава той с пресипнал от емоции глас, — никога не съм чувствал подобно нещо. Почти не помня майка си, а след смъртта ѝ си имах само Джеймс и скапания ми баща. Джеймс винаги ме е обичал по свой собствен начин, но ти… с теб… — Гласът му го предава. Той свежда поглед. — Как да продължа напред? — Пита ме тихо. — Как да забравя чувството да бъда с теб? Да бъда обичан от теб?
Не осъзнавам, че плача, докато не вкусвам собствените си сълзи.
— Казваш, че ме обичаш — продължава той. — И знам, че е така. — Вдига поглед към очите ми. — Защо тогава да не бъдем заедно?
А аз не знам какво друго да кажа освен…
— С-съжалявам, толкова много съжалявам, нямаш представа колко…
— Защо просто не опитаме? — Вече стиска раменете ми, думите му са трескави, измъчени, лицата ни са опасно близо едно до друго. — Готов съм да се задоволя и с малко, кълна ти се, просто искам да знам, че още присъстваш в живота ми…
— Не мога — казвам му, бърша лицето си и се мъча да спра унижението от сълзите ми. — Никога няма да е достатъчно, Адам, и сам го знаеш. Някой ден ще поемем глупав риск, ще направим нещо забранено. Някой ден ще решим, че няма страшно, но жестоко ще се лъжем. И краят ще е плачевен.
— Но виж ни сега — казва той. — Ще се справя… ще успея да стоя близо до теб, без да те целувам… трябват ми само още няколко месеца обучение…
— Обучението ти няма да помогне — прекъсвам го аз, съзнавайки, че е дошъл моментът да му кажа всичко. Че и той има право да знае. — Защото, колкото повече усъвършенствам способностите си, толкова повече се уверявам колко опасна съм всъщност. Н-не мога да те допусна до себе си. Проблемът вече не е само в кожата ми. Мога да те нараня дори държейки те за ръка.
— Какво? — Той примигва няколко пъти. — За какво говориш?
Вдишвам дълбоко. Опирам длан в стената на тунела и вдълбавам пръсти в нея, раздирайки камъка с тях. Забивам юмрук в нея и сграбчвам шепа натрошена скала, смачквам я в ръката си и и позволявам да се процеди като пясък измежду пръстите ми.
Адам ме гледа изумено.
— Аз прострелях баща ти — казвам му. — Не знам защо Кенджи ме прикриваше. Не знам защо не ти е казал истината. Но бях толкова заслепена от този… този всепомитащ гняв, че исках единствено да го унищожа. И го изтезавах. — Прошепвам аз. — Прострелях го в краката, защото исках да се мъчи по-дълго. Защото исках да се насладя максимално на последния момент. На последния куршум, който щях да изстрелям в сърцето му. И бях толкова близо. Бях толкова близо, когато Кенджи… Кенджи ме дръпна. Защото видя, че не съм на себе си. Не мога да се владея. — Гласът ми е дрезгав, насечен, умолителен. — Не знам какво ми има и не знам дори на какво съм способна. Не знам колко още ще се влошат нещата. Всеки ден научавам по нещо ново за себе си и всеки ден се ужасявам все повече и повече. Причинявала съм потресаващи неща на човешки същества. — Прошепвам. Преглъщам риданието, набиращо сили в гърлото ми. — И не съм добре. — Казвам му. — Не съм добре, Адам. Не съм добре и не е безопасно да си покрай мен.