Той се взира в мен, занемял от смайване.
— Сега вече знаеш, че слуховете са верни — прошепвам аз. — Наистина съм психопат. Чудовище.
— Не — проронва той. — Не…
— Да.
— Не — казва с истински отчаян тон. — Не е вярно… ти си силна… знам го… познавам те. — Казва той. — Познавам те отвътре вече цели десет години — продължава — и знам какво си преживяла, какво си изтърпяла и няма да се откажа от теб, не и заради такова нещо…
— Как можеш да говориш така? Как е възможно след всичко това още да вярваш, че…
— Ти — прекъсва ме той, стисвайки ме по-силно с ръце, — си една от най-смелите, силни личности, които познавам. Имаш най-доброто сърце, най-добрите намерения… — Той спира. Поема си напрегната, трепереща глътка въздух. — Ти си най-добрият човек, когото познавам. — Казва ми. — Преживяла си най-ужасните неща на света, но си оцеляла с непокътната човечност. Как, по дяволите — продължава той с пресеклив глас, — очакваш от мен да те забравя? Как да си тръгна от теб?
— Адам…
— Не — казва той, клатейки глава. — Отказвам да повярвам, че това е краят ни. Не и щом още ме обичаш. Защото рано или късно ще преодолееш всичко това, а аз ще те чакам. Никъде няма да ходя. Няма да погледна друга жена. Ти си единствената, която някога съм желал, и това никога — натъртва той, — никога няма да се промени.
— Колко трогателно.
С Адам замръзваме. Обръщаме се бавно към неканения глас.
Той е в коридора.
Уорнър стои пред нас със закопчани зад гърба ръце и пламнали от гняв и болка, и отвращение очи. Касъл идва зад него, съпровождайки го, накъдето и да са тръгнали, и вижда къде е спрял Уорнър, неподвижен, втренчен в нас, а Адам е като парче мрамор, не помръдва, дори не прави опит да диша, да проговори, да извърне поглед. Почти несъмнено горя толкова жарко, че скоро от мен ще остане само препечена шушулка.
— Толкова си прелестна с изчервени бузи — казва ми Уорнър. — Но много ми се ще да не пилееше чувствата си по човек, който трябва да се моли за любовта ти. — Той кимва с глава към Адам. — Колко жалко. — Казва му. — Сигурно си ужасно смутен.
— Болно копеле — отговаря му Адам със стоманен глас.
— Поне още не съм загубил достойнството си.
Касъл поклаща ядосано глава. Избутва Уорнър напред.
— Връщайте се на работа, ако обичате. И двамата — изкрещява ни, докато с Уорнър минават покрай нас. — Пилеете ценно време тук.
— Върви по дяволите — изкрещява Адам на Уорнър.
— Това, че отивам по дяволите — отвръща Уорнър, — не променя факта, че не я заслужаваш.
Адам не отговаря.
Просто гледа замислено как Уорнър и Касъл изчезват зад ъгъла.
Четирийсет и осма глава
Джеймс идва да гледа тренировката ми преди вечеря.
Откакто се върнахме, прекарва доста време с нас и като че ли всички сме по-щастливи, когато той е наоколо. В присъствието му има нещо така отпускащо, така приятно. Радвам се, че се върна.
Демонстрирам му колко лесно ми е вече да троша разни неща.
Тухлите са нищо. Все едно смачквам парче торта. Металните тръби се огъват в ръцете ми като пластмасови сламки. Дървото си има своите особености, защото, ако го прекърша по грешния начин, могат да ми се забият трески, но общо взето вече нищо не ме затруднява. Кенджи измисля нови и нови начини да изпробва способностите ми; напоследък ме учи да разширявам диапазона им — да прилагам силата си от разстояние.
Ясно е, че не всички видове способности могат да се използват от разстояние. Лили например е надарена с невероятна фотографска памет. Но няма как да я предаде на друг човек.
Разширяването на диапазона е най-сложната задача дотук. Изисква огромни усилия — както психически, така и физически. Трябва да владея изцяло съзнанието си и да знам точно как мозъкът ми осъществява връзката с онази невидима кост от тялото ми, отговорна за дарбата. Тоест трябва да умея да откривам източника на силата си и да я съсредоточавам в една фокусна точка, от която да мога да черпя енергия, където и да се намирам.