Мозъкът ми направо пламва.
— Може ли и аз да пробвам да счупя нещо? — пита ме Джеймс. Грабва една от тухлите в купчината и я подхвърля леко в дланта си. — Може пък и аз да съм суперсилен като теб.
— Чувствал ли си се някога суперсилен? — пита го Кенджи. — Сещаш се, свръхестествено силен?
— Не — отговаря Джеймс, — но пък и никога не съм опитвал да чупя разни неща. — Той примигва към Кенджи. — Дали пък не е възможно и аз да съм като вас? И аз да имам някаква сила?
Кенджи съсредоточава поглед в него. Като че ли премята разни идеи в главата си. Накрая казва:
— Определено е възможно. Очевидно в ДНК-то на брат ти има нещо, тоест и в твоето може да има.
— Наистина ли? — Джеймс направо подскача нагоре-надолу от вълнение.
Кенджи се изкисква.
— Нямам представа. Просто казвам, че не е изклю… Не! — Изкрещява той. — Джеймс…
— Опа! — Джеймс се стряска, изпуска тухлата на пода и стисва юмрук, за да затвори кървящата рана в дланта си. — Май натиснах твърде силно и ми се изплъзна. — Обяснява той, мъчейки се да сдържи сълзите си.
— Така ли мислиш? — Кенджи клати глава задъхано. — Да му се не види, хлапе, не може просто да си режеш ръцете, когато ти скимне. Ще ми докараш инфаркт. Ела тук. — Казва с по-мек тон. — Дай да погледна.
— Нищо ми няма — отвръща Джеймс с пламнали бузи, криейки ранената ръка зад гърба си. — Не е страшно. Ей сега ще ми мине.
— Такива рани не минават току-така — казва Кенджи. — Дай да я видя…
— Чакай малко — прекъсвам го, заинтригувана от напрегнатото изражение по лицето на Джеймс, от концентрацията, с която стиска скрития си юмрук. — Джеймс… как така ще ти "мине"? Искаш да кажеш, че ще зарасне ли? От само себе си?
Джеймс примигва насреща ми.
— Ами да — отговаря. — Винаги зарастват много бързо.
— Кое? Кое зараства много бързо? — Вече и Кенджи се взира в него, явно схванал идеята ми, и ми стрелка многозначителни погледи, повтаряйки беззвучното Леле майко! отново и отново.
— Ами като пострадам — отговаря Джеймс и ни гледа така, сякаш сме си загубили ума. — Като се порежеш например — обръща се към Кенджи, — не заздравява ли раната?
— Зависи от това колко е дълбока — обяснява Кенджи. — Но такава като тази на дланта ти — казва той, клатейки глава, — трябва да се почисти, за да не се инфектира. После трябва да се превърже с бинт и някакво мазило, за да не остане белег. След това — продължава той — са нужни поне няколко дни да образува коричка. Чак тогава започва да заздравява.
Джеймс мига, като че ли никога през живота си не е чувал подобна нелепица.
— Дай да ти видя ръката — казва му Кенджи.
Джеймс се поколебава.
— Няма страшно — уверявам го аз. — Наистина. Просто ни е любопитно.
Бавно, съвсем бавно Джеймс вдига стиснатия си юмрук. Още по-бавно отваря пръсти, наблюдавайки реакциите ни през цялото време. И точно там, където преди няколко секунди зееше кървяща рана, сега няма нищо друго, освен здрава розова кожа и малко кръв.
— Ебаси работата! — възкликва с удивление Кенджи. — Извинявай — обръща се към мен, скачайки да хване ръката на Джеймс, ухилен до уши, — но трябва да отведа това приятелче в медицинското крило. Става ли? Можем да довършим утре…
— Ама на мен вече нищо ми няма — възпротивява се Джеймс. — Добре съм си…
— Знам, малкия, но няма да съжаляваш, ако дойдеш с мен.
— Защо?
— Как ти звучи идеята — казва той, повеждайки Джеймс към вратата, — да прекарваш доста време в компанията на две много красиви момичета…
И двамата излизат от стаята.
А аз се смея на глас.
Седя по средата на тренировъчната стая съвсем сама, когато на вратата се почуква 2 пъти с познат ритъм.
Вече знам кой е.
— Госпожице Ферърс.
Завъртам се рязко, изненадана не от гласа на Касъл, а от интонацията му. Очите му са присвити, устните — стиснати, очите му просветват остро в глухата светлина.
Ядосан е. Много, много ядосан.
Проклятие.
— Съжалявам за онова в коридора — подхващам аз. — Не исках…
— Можем да обсъдим публичните ви и критично неуместни прояви на интимност по-късно, госпожице Ферърс, тъй като сега трябва да ви задам един изключително важен въпрос и бих ви посъветвал да сте пряма с мен, възможно най-пряма.
— Какво… — едва дишам — …какво има?