Защото го наблюдавам и се чудя дали всичко не е в главата ми. Дали не съм безкрайно наивна.
Виждам в него различни цветове, отсенки на златистото и зеленото, виждам човек, на когото никога не е даден шанс да бъде човек, и се питам дали и аз не съм също толкова жестока, колкото потисниците ми, щом смятам, че обществото е право, че някои хора са загубени, че понякога няма връщане назад, че не всички заслужават втори шанс, а не мога-не мога-не мога...
да се съглася.
Все си мисля, че на 19 години още си млад, за да те отпишат напълно, че на 19 години си едва на прага, че е твърде рано да ти кажат, че не ставаш за нищо друго, освен за злодеяния.
Все се питам какъв ли щеше да е животът ми, ако някой ми беше дал втори шанс.
Затова отстъпвам назад. Обръщам се да изляза.
Оставям го да спи.
Погледът ми попада на тефтерчето ми, оставено на дюшека до протегнатата му ръка, чиито пръсти сякаш току-що са го пуснали. Отдава ми се идеална възможно да си го върна, стига да съм достатъчно внимателна.
Запристъпвам на пръсти, благодарна, че ботите ми са специално предвидени за напълно безшумна походка. Но докато се приближавам към него, нещо на гърба му започва да привлича вниманието ми.
Малко черно правоъгълниче.
Пристъпвам още по-близо.
Примигвам.
Примижавам.
Привеждам се.
Татуировка.
Но не изображение. Просто 1 дума. 1 дума, изписана с печатни букви през средата на гърба му. С мастило.
А кожата му е нашарена с белези.
Кръвта нахлува така стихийно в главата ми, че започва да ми причернява. Гади ми се. Сякаш всеки момент ще излея съдържанието на стомаха си. Искам да изпадна в паника, искам да разтърся някого, искам да разбера задушаващите ме емоции, защото дори не мога да си представя, дори не мога да си представя какво е преживял, за да носи следи от такова страдание по кожата си.
Целият му гръб е карта, начертана с болка.
С дебели и тънки, и неравни, и ужасяващи щрихи. Белези като пътища, които не водят никъде. Дълбоки рани и назъбени разрези, които не мога да си обясня, дири от изтезание, каквото никога не съм очаквала да видя. Те са единствените несъвършенства по цялото му тяло, несъвършенства, скрити и криещи свои собствени тайни.
И не за пръв път осъзнавам, че нямам никакво понятие кой е всъщност Уорнър.
— Джулиет?
Замръзвам.
— Какво правиш тук? — Очите му са широко отворени, тревожни.
— Аз… дойдох да говоря с теб…
— Божичко! — възкликва той и отскача назад. — Поласкан съм, скъпа, но можеше поне да ме оставиш да си обуя панталоните. — Изправил се е до стената, но не посяга към дрехите си. Очите му прескачат от мен към панталоните му на пода и обратно, сякаш се чуди какво да направи. Сякаш внимава да не се обърне с гръб към мен. — Ще бъдеш ли така добра? — Казва ми, кимвайки към дрехите до краката ми с престорена небрежност, която обаче не успява да скрие смущението в очите му. — Тук е доста хладно.
Но аз съм вперила очи в него, в тялото му, впечатлена от невероятната безупречност на предната му страна. Силна, стройна фигура, атлетична и мускулеста, но не едра. Кожата му е светла, но не бледа, с достатъчно слънчев загар, за да изглежда естествено здрава. Тялото на момче за подражание.
Колко лъжовна може да е външността.
Колко опасно, опасно лъжовна.
Погледът му е прикован в моя, очите му са зелени негаснещи огньове, а гърдите му се надигат и спадат така бързо, така бързо, така бързо.
— Какво се е случило с гърба ти? — чувам се да прошепвам.
Цветът се изцежда от лицето му. Той извръща поглед, прокарва ръка по устата си, по брадичката си, надолу по тила си.
— Кой ти е причинил такова нещо? — питам с тих глас. Усещам наченките на странното чувство, което ме спохожда точно преди да направя нещо ужасно. Точно в този момент съм готова да убия някого за това.
— Джулиет, моля те, дрехите ми…
— Баща ти ли? — питам с малко по-остър глас. — Той ли ти го причини…
— Няма значение — прекъсва ме Уорнър вече истински смутен.
— Има значение… и още как!
Той не ми отвръща.
— Татуировката ти… — продължавам аз. — Онази дума…
— Да — казва той, макар и много тихо. Прочиства гърлото си.
— Ами… — примигвам. — Какво значи?
Уорнър поклаща глава, прокарва ръка през косата си.
— От някоя книга ли е?
— Какво те интересува? — пита той, извръщайки поглед. — Откъде идва този внезапен интерес към живота ми?
Не знам, искам да му кажа. Искам да му кажа, че не знам, но това не е вярно.